С подкрепата на Столична програма "Култура", 2026

Герб на София с крепостна корона, щит със символи на града и девиз „Расте, но не старее“
Красотата под напрежение

Красотата под напрежение

416

За изложбите на Юлиян Табаков и Даниел Мирчев – DUNA

 

Юлиян Табаков. „Алени петна“
12–30 ноември 2026 г. | Галерия „Райко Алексиев“, СБХ, ул. „Г. С. Раковски“ 125, София

 

В галерия „Райко Алексиев“ Юлиян Табаков представя изложбата „Алени петна“, част от проекта „Сянката на светлината“, който включва и фотографската изложба „Пътя до края на света“ в градината „Кристал“.

Изложбата „Алени петна“ се отличава с подчертан усет към пространството и естетическите качества на формата. Белите повърхности, червените петна и тънките метални пръчки изграждат цялостна композиция, в която образите на кръвта и цветето постепенно се сближават.

Още при влизането в галерията зрителят се изправя пред огромна бяла повърхност, спусната от тавана в дълбока дъга. По вътрешността ѝ се спускат тънки червени линии, които се събират в най-ниската ѝ част в плътна, неравномерна следа, напомняща разтичане на кръв. Извивката на материала насочва погледа към тази следа, а през отвора на дъгата се разкрива пространствена инсталация с червени цветове. Така още в началото Табаков установява визуалната връзка между кръвта и цветето, която впоследствие разработва чрез различни пластически средства.

Особено интересни са композициите по стените. Върху сивата повърхност са прикрепени тънки, полупрозрачни бели листове, които частично се застъпват и разминават по височина. През отделните пластове прозират червени петна, подредени в почти непрекъсната хоризонтална линия. От разстояние наподобяват цветове върху фини стъбла, а при приближаване разкриват съвсем друга природа. Петната са неправилни, на места плътни и размазани, а от някои се стичат тънки следи, напомнящи кръв. Напластяването на хартията променя тяхната видимост, приглушава ги или ги оставя да се откроят. Различната прозрачност създава усещане за дълбочина и придава на плоскостните изображения известно пространствено измерение.

Точно тук Табаков намира убедително пластическо решение. Образът остава между цветето и кървавото петно, като възприятието се променя според разстоянието, от което го наблюдаваме. В тази двойственост се съдържа и възможността за по-широка интерпретация – кръвта, свързана с насилието и смъртта, придобива формата на цвете, което свързваме с представата за живот. Художникът постига внушението чрез самата организация на изображението, без да е необходимо зрителят предварително да познава авторската концепция.

В центъра на залата този мотив е разработен в пространствена инсталация. Множество червени, плоскостно разработени цветове са закрепени върху тънки метални пръчки с различна височина, като образуват поле, разположено върху дълга бяла основа. Погледнати отстрани, цветовете се възприемат като почти непрекъсната червена линия, докато погледът през инсталацията предлага гъста мрежа от пресичащи се метални пръчки. Металът придава известна суровост на конструкцията и контрастира с деликатните червени форми. Сенките на пръчките върху бялата основа допълнително усложняват графичната организация.

Пространственото решение е естетически премерено, с изразена чувствителност към ритъма, линията и съотношението между плътност и празно пространство. В тази така избрана форма червените петна категорично се доближават до образа на маково поле.

Но тук обаче възниква въпросът за художествената самостоятелност на инсталацията. Пространственото решение има отчетливо сходство с „Blood Swept Lands and Seas of Red“[1] на Пол Къминс и Том Пайпър, реализирана през 2014 г. край Лондонската кула, както и с „14–18. Голямата война“[2] на нидерландския художник Ян Хейн ван Стипхаут, представена през 2023 г. в „Квадрат 500“ в рамките на Международното биенале на стъклото.

И в трите произведения червените макове изграждат пространствен образ, свързан с кръвта, човешките жертви и паметта. При Табаков различният материал и стилизацията на цветовете придават собствен характер на интерпретацията, но близостта с предходните художествени решения остава очевидна.

Изложбата притежава отчетливи естетически качества и показва умение за работа с материала и пространството. Най-убедителна за мен е разработката на червеното петно върху полупрозрачната хартия, където образът запазва своята неопределеност и допуска различни възприятия. При превръщането му в маково поле художествената форма придобива по-категорична разпознаваемост, но едновременно с това се доближава до вече утвърден инсталационен модел. Това поставя въпроса доколко интерпретацията на Табаков успява да развие в случая вече познатото пространствено решение.

 

Даниел Мирчев – DUNA. „По-добре да не правим нищо, че да не стане нещо“
12 ноември – 1 декември 2026 г. | Галерия Credo Bonum, ул. „Славянска“ 2, София (вход от ул. „Г. Бенковски“)

В галерия Credo Bonum Даниел Мирчев – DUNA представя инсталация от метални пружини, взети от матраци и свързани в голяма аморфна форма. Изборът на материала е интересен, а художественото му разработване показва чувствителност към пространството и пластическите възможности на метала.

Въпреки своята материална природа пружините изграждат лек, почти прозрачен обем, който сякаш виси свободно във въздуха. Многобройните метални линии създават сложна вътрешна структура, през която погледът преминава свободно. Разположена на нивото на очите на зрителя, инсталацията напомня мъгла, застинала в пространството. Тя притежава своеобразна крехкост и изящество, а естетическото въздействие на произведението е непосредствено. Художникът използва повторението на един и същ елемент, за да изгради пространствена форма с различна плътност, която се променя според гледната точка на зрителя.

Особено интересен е изборът на пружината. Тя предполага движение, еластичност и съпротивление. Нейното основно свойство е да реагира на външно въздействие, да се огъва под натиск и да се стреми да възстанови първоначалната си форма. В инсталацията обаче пружините са неподвижни. Техният потенциал за движение е съхранен, но не се проявява в действителност.

Сложната структура от взаимосвързани пружини е възможно да възприемем като образ на обществото, в което живеем, с неговите многобройни зависимости и непрекъснати взаимодействия. Всяка пружина е част от общата конструкция и всяко разместване може да предизвика реакция в останалите, но въпреки тази възможност цялата структура остава в покой. Образът на мъглата допълва тази интерпретация и сякаш замъглява погледа ни към действителността, оставя ни в сънно състояние, от което трудно излизаме. В това неподвижно множество можем да разпознаем собствената си обществена летаргия. Имаме възможност да реагираме на случващото се около нас, но твърде често предпочитаме удобството на мълчанието. Така „заспалото“ ни общество продължава да съществува в състояние на привидно равновесие, което никой не желае да наруши.

И тук заглавието, избрано от художника, „По-добре да не правим нищо, че да не стане нещо“, придобива особена иронична острота. То звучи като позната житейска мъдрост, с която си търсим извинение за собственото бездействие. Художникът насочва иронията към човешкото поведение в ежедневието, в обществения и политическия живот. Готови сме да приемем всичко, което не одобряваме, стига да не се налага да предприемем нещо срещу него. Страхът от последиците се оказва по-силен от желанието за промяна, а бездействието ни постепенно се превръща в навик.

Но какво точно се страхуваме да не се случи? Защо самата възможност за промяна е достатъчна, за да ни възпре? И доколко бездействието, което приемаме за безопасно, всъщност ни прави зависими от положението, в което се намираме?

Въпросите възникват от отношението между заглавието и физическите свойства на материала. Пружините притежават способността да реагират, но за да проявят съпротивление, се нуждаят от външно въздействие. В този смисъл неподвижността на конструкцията може да се прочете като образ на неизползваната възможност за действие. А иронията на художника придобива остър смисъл: предпочитаме да не променяме нищо, защото се страхуваме от онова неопределено „нещо“, което би могло да последва.

Интересна е и позицията, в която е поставен зрителят като наблюдател. Дори да иска да се противопостави на провокацията на художника, не му е предоставена такава възможност. Зрителят наблюдава конструкцията, предполага как би реагирала на намеса, без да може да предприема действие. В известен смисъл зрителят се оказва в положението, към което заглавието иронично препраща.

В изложбата присъства и отделна пружина, закрепена на стената, под която е разположен светлинен източник. На публикувани фотографии този елемент е осветен в синьо, но при посещението ми светлината не работеше. Поради това не беше възможно да се възприеме напълно замисленото визуално въздействие на този фрагмент и отношението му към основната инсталация. В авторския текст е посочена и авторска музика на Явор Зографски – SMYAH, но не звучеше музика. Остава неясно дали тя е предвидена като постоянна част от експозицията.

Произведението на DUNA притежава отчетливи пластически качества. Чрез множеството матрачни пружини художникът постига необичайна лекота и прозрачност, а сложната метална структура запазва усещането за крехкост. В същото време физическите свойства на пружините дават основание за по-задълбочена интерпретация, свързана с обществената пасивност и възможността за съпротивление. Заглавието има съществена роля за разгръщането на този смисъл. Остава обаче въпросът дали провокацията не би била по-силна, ако зрителят можеше да изпита възможността за движение, или именно неговото съзерцателно бездействие е част от въздействието на произведението.

Бележки:

[1] Пол Къминс и Том Пайпър, „Blood Swept Lands and Seas of Red“, 2014.
[2] Ян Хейн ван Стипхаут, „14–18. Голямата война“, Квадрат 500, 2023.

Галерия