Критически прочит на референтната монография на Стефан Николаев
Как се пише историята на творчество, което все още продължава да се развива? И какво превръща една художествена монография в референтно издание – обемът на събраната документация, авторитетът на участващите изследователи или способността ѝ да създаде основа за бъдещо знание? Тези въпроси възникват при срещата със Stefan Nikolaev: Monographie de référence | Reference Monograph[1], публикувана през 2026 г. от парижкото издателство Éditions Dilecta и представена в София по време на самостоятелната изложба на художника The Price of Love, организирана от Sarieva Gallery в DOT Sofia.

Фотографии: Калин Серапионов. С любезното съдействие на Sarieva Gallery
Изданието обхваща 368 страници и събира визуална документация, критически текстове, разговори с художника, илюстрирана биографична хронология и подробен индекс на произведенията. Публикувано е на френски, английски и български език, с редакторска концепция на Светлана Куюмджиева и графичен дизайн на Светлана Мирчева. Тиражът е 1500 екземпляра, а корицата е реализирана в два цветови варианта – червен и син. В книгата участват имена от международната сцена на визуалните изкуства, сред които Кристин Масел, Ханс Улрих Обрист, Роз Видал и Светлана Куюмджиева, чиито текстове и разговори предлагат различни перспективи към художествената практика на Николаев.
В българския контекст подобно издание поставя и по-широк въпрос за условията, при които се съхранява и изследва художественото наследство. У нас съществуват утвърдени практики за документиране на изкуството – Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ поддържа дигитална колекция от над 350 художествени албума и каталога[2], а Институтът за изследване на изкуствата при БАН съхранява библиографски архив с приблизително 20 000 фиша за български художници[3]. Наличието на тези фондове обаче не решава само по себе си въпроса за достъпността, систематизацията и критическото осмисляне на натрупаната информация, защото архивът може да съхранява сведенията, но именно изследователската работа установява отношенията между тях и ги превръща в историческо знание. В този смисъл интересът ми към монографията на Николаев не се ограничава до нейния мащаб или международния авторитет на участниците, а до начина, по който документацията се превръща в основа за интерпретация.
Следователно, за да оценим действителния изследователски принос на монографията от 2026 г., е необходимо да я разгледаме и в контекста на предходните публикации за художника. През 2004 г. се появява каталогът Ultra Slims, а през 2013 г. френското издателство Les presses du réel публикува One for the Money, Two for the Show – мащабна двуезична монография с текстове на Яра Бубнова, Пол О’Нийл и Емил Урумов, както и разговори с художника Стефан Николаев.[4] [5] Важно е да се подчертае, че книгата от 2013 г. вече предлага задълбочени интерпретации на творчеството на Николаев, разглеждайки потреблението, преходността, материалността, художествения труд и политическите значения на предметите заедно с обширна визуална документация. Затова оценката на новата монография неизбежно предполага съпоставка с този вече натрупан критически опит.
Едно от първите качества на изданието от 2026 г. се открива в неговата визуална организация, като основната част не следва строга хронология, а съпоставя произведения от различни периоди според повтарящите се мотиви, жанрове и материали. Това решение позволява да се проследи как определени художествени проблеми се завръщат в творческата практика на художника през годините, променяйки формата и материалното си осъществяване. Графичният дизайн на Светлана Мирчева допринася съществено за този прочит. Редуването на репродукции, увеличени детайли и фотографии от изложбени пространства показва работите в различен мащаб и контекст; белите полета създават необходимото пространство около изображенията, а типографската организация улеснява ориентирането между отделните раздели. Най-сполучливото решение според мен е, че оформлението запазва собствен характер, без да се конкурира с произведенията, които представя, като по този начин книгата функционира и като своеобразна изложба между корици.
Текстовата част включва шест основни текста от четирима автори – два разговора с художника и четири критически есета. Трите есета на Светлана Куюмджиева от 2026 г., която стои и зад редакционната концепция на изданието, изграждат обща тематична рамка около всекидневния предмет, материалността и преобразуването на художествената форма. Тяхната стойност обаче става по-ясна, когато бъдат прочетени в отношение с предходната критическа литература.
Особено показателен е мотивът на цигарата. В есето Best Before (and after) 1970, включено в монографията от 2013 г., Яра Бубнова разглежда произведения като Smokers Die Younger (2006), Kool (2000) и Sickkiss (2006), свързвайки потребителската култура с въпросите за свободата, желанието, преходността и смъртта.[6] Нейният прочит е обширен и се опира на анализ на конкретни произведения, в които цигарата се превръща в носител на противоречията между удоволствието, индивидуалния избор и човешката смъртност. През 2026 г. Светлана Куюмджиева се връща към същия мотив в „Пушачите умират млади“, но предлага различна теоретична перспектива чрез Дюшановото понятие inframince – почти неуловимите различия и преходи между материални състояния и възприятия.[7] Докато Бубнова разглежда ефимерността на дима в отношението ѝ към дишането, времето и човешката смъртност, Куюмджиева предлага различна теоретична рамка чрез понятието inframince, насочвайки вниманието към почти неуловимите преходи между материалните състояния и възприятията. Тази перспектива разширява възможностите за осмисляне на мотива, макар в краткия текст връзката между теоретичното понятие и конкретните произведения да остава недостатъчно разгърната. Именно тук откривам както приноса, така и ограничението на есето: то предлага нова посока за интерпретация, чийто аналитичен потенциал би могъл да бъде развит по-пълно.
Подобна приемственост откривам и в темата за художествения труд. В есето Escape, Labour and the Intangibilities of Form in the Work of Stefan Nikolaev, написано през 2011 г. и включено в монографията от 2013 г., Пол О’Нийл разглежда сътрудничеството на художника с производители и майстори в България.[8] Той поставя въпроса за разделението между интелектуалния и физическия труд, делегирането на изработката и отношенията между художественото авторство и съвременните производствени практики. Емил Урумов също обръща внимание на историческите и социалните значения на материала в изкуството на Николаев, като в текста си за изложбата Half-Life (2013) той разглежда произведението Untitled (Hammer) (2012) като образ на противоречивия човешки прогрес, свързвайки бронзовия предмет с технологичното развитие, насилието и обществените отношения.[9]
Тринадесет години след предходната монография Светлана Куюмджиева се връща към сходна проблематика в „Бронз, пот и сълзи“, но поставя по-отчетлив акцент върху историята на конкретната производствена среда. Авторката разглежда Markovstudio в Требич, проследявайки връзката между наследството на социалистическото монументално производство и съвременната скулптурна практика. В разговора с Кристин Масел, включен в същото издание, Николаев допълва тази перспектива със свидетелства за работата с кована мед, техническите експерименти и моментите, в които привързаността към материала започва да влияе върху самата художествена идея.[10] Именно тук виждам по-съществения принос на есето на Куюмджиева, защото развива вече поставения въпрос за отношенията между идея, материал и труд, като го обвързва с конкретната история на художественото производство и неговите културни и исторически значения в българския контекст. От друга страна, теоретичните основания на този проблем са разгледани задълбочено още от О’Нийл.
Третото есе на Куюмджиева, „Обекти на желанието“, поставя натюрмортите на Николаев в по-дългата история на жанра – от класическата живопис през кубизма до авангардните художествени практики. Подобен подход е уместен за произведенията на Николаев, в които натюрмортът напуска двуизмерната плоскост на живописта и придобива скулптурно присъствие в пространството, разколебавайки традиционните граници между двата жанра. Авторката очертава убедителен исторически контекст, но не развива в същата степен анализа на конкретните работи, чрез който би могла да покаже как художникът преосмисля наследените жанрови модели. Основният принос на есето виждам в историко-жанровото позициониране на практиката на Николаев.
Разговорът между Николаев и Кристин Масел позволява да се проследи и доколко авторовото свидетелство разширява познанието за произведенията. Показателен пример е I Hate America and America Hates Me (2009), в което художникът заменя живия койот от пърформанса на Йозеф Бойс I Like America and America Likes Me (1974) с анимационния Уили Койота. Още в изданията от 2013 г. произведението получава различни критически прочити. Емил Урумов разглежда тази подмяна като ироничен коментар за американската култура и нейните противоречия, а Яра Бубнова открива в анимационния персонаж образ на несигурността, уязвимостта и изгубената героична мисия. Нещо повече, в разговора Half-Life, включен в One for the Money, Two for the Show, самият Николаев вече противопоставя свободния койот на анимационния персонаж, обречен на непрестанен провал, и свързва произведението с края на американската мечта.[11] В разговора с Масел художникът развива сходна интерпретация. Тъкмо това съпоставяне показва, че приносът на разговора е преди всичко в разширяването на документалния контекст, а не непременно в предлагането на нова интерпретация на произведението.
Различна перспектива към творчеството на Николаев предлагат текстовете на Роз Видал и Ханс Улрих Обрист, и двата от 2018 г. В текста „Всичко е временно“ Видал изгражда философски прочит през традицията на vanitas, като свързва всекидневните предмети с преходността, паметта и желанието.[12] Особено убедително е наблюдението ѝ върху напрежението между трайността на скулптурния материал и краткотрайността на явленията, които той представя. При What Goes Up Must Come Down (2007) например монументалната бронзова запалка съчетава материална устойчивост с представата за пламъка, обречен да угасне. Подобно на Яра Бубнова, Видал разпознава в преобразуването на всекидневния предмет противоречието между материалната устойчивост и преходността на човешкото съществуване, но развива тази проблематика през историческата традиция на vanitas. Именно тази философска перспектива придава самостоятелна стойност на нейния прочит.
Разговорът между Николаев и Ханс Улрих Обрист е съсредоточен върху историята на независимото художествено пространство Glassbox, основано през 1997 г. в Париж с участието на самия Николаев, и върху самоорганизирането на художниците през 90-те години.[13] Особено ценни са свидетелствата за професионалните мрежи и взаимодействието между независимите инициативи и големите институции, които разкриват как подобни пространства са участвали във формирането на съвременната художествена среда. Разговорът допълва историята на Glassbox, вече представена от Николаев пред Емил Урумов през 2013 г., като включва личните спомени на Обрист и по-широкия европейски контекст на художественото самоорганизиране. По този начин текстът придобива особена документална и историческа стойност, позволявайки индивидуалната практика на художника да бъде разгледана през колективните инициативи и институционалните отношения, в чието развитие самият той участва.
Всички тези съпоставки показват, че монографията One for the Money, Two for the Show от 2013 г. вече съдържа солидна критическа рамка. Новото издание от 2026 г. наследява редица от поставените в нея проблеми, но ги разглежда в значително по-широк времеви обхват. Това само по себе си е важно постижение. Същевременно бих искала да видя по-систематично представена и историята на критическата рецепция на Николаев. Как се отнасят новите прочити към предходните? Кои интерпретации са претърпели съществени промени и кои са запазили своето значение? Не по-малко интересен е въпросът как самото време променя възприемането на произведенията. Да вземем за пример I Hate America and America Hates Me (2009). Още през 2013 г. то е интерпретирано през разочарованието от американската мечта. Но как бихме го прочели от перспективата на 2026 г., в контекста на последвалите политически, обществени и културни промени? Не придобива ли образът на вечно провалящия се койот нова актуалност в днешната политическа действителност? И дали художникът е уловил противоречия, чиито последствия стават по-видими с времето, или именно настоящето ни кара да откриваме в произведението значения, които първоначално не са били толкова отчетливи? Подобна перспектива би позволила на монографията да проследи не само развитието на художествената практика, но и променящия се исторически живот на самите произведения. Именно този диалог между времето на създаването и времето на интерпретацията според мен дава повод за допълнителни разработки в бъдещи издания.
Искам да поставя акцент върху отношението между творчеството на Николаев и неговата документация чрез проекта Autofiction (2015), при който художникът изгаря екземпляри от предходната си монография One for the Money, Two for the Show, превръщайки самото издание в материал за ново произведение. Този жест придобива допълнително значение, когато се обърнем към съдържанието на книгата. Наред с критическите текстове на Яра Бубнова и Пол О’Нийл тя включва „Non bis in idem“ („Не два пъти за едно и също“) на Емил Урумов – фиктивно писмо, започващо с характерното за социалистическата епоха обръщение „Драги другарю“, в което езикът на идеологическата критика е използван за обвинение срещу художествената практика на Николаев.[14] Заглавието произлиза от латински правен принцип, забраняващ повторното съдене за едно и също деяние, докато самото писмо пародира механизмите, чрез които политическата власт си присвоява правото да определя художествената стойност. Така още през 2013 г. монографията съдържа критическо преосмисляне на историческите форми на оценяване и осъждане на изкуството. Две години по-късно, чрез Autofiction, Николаев превръща в материал за художествено действие самия носител на тези интерпретации.[15]
В тази последователност откривам повече от провокация. През 2013 г. художествената практика на Николаев вече е предмет на систематизирано критическо знание; през 2015 г. самият носител на това знание се превръща в материал за произведение; през 2026 г. нова монография отново подрежда историята на художника. Този процес показва, че документацията не съществува извън художествената практика, а може да участва в нейното активно развитие. Именно затова ми се струва особено важно всяко следващо референтно издание да отчита не само историята на произведенията, но и историята на техните интерпретации.
La buveuse absente, 2024.
Мед, дърво, неон.
80 × 55 × 15 см.
Фотографии: Калин Серапионов
Welcome Home, 2024.
Мед, неон; 98 × 77 × 16 см. Детайл
Odalisque rouge, 2026.
Акварел, мед, стъкло;
102 × 71 × 8 см
Ако основната част на монографията от 2026 г. предлага тематичен прочит на художествената практика, справочният апарат осигурява нейната документална основа. В края на изданието са включени илюстрирана биографична хронология, обхващаща периода от 1970 до 2026 г., и подробен индекс на произведенията. Индексът е организиран в обратна хронология (от 2026 към 1994 г.) и съдържа умалени цветни изображения, заглавия, датировки, техники, материали, размери, сведения за колекциите и препратки към страниците в основната част на книгата. При тиражираните произведения са посочени и данни за изданията и авторските екземпляри. Намирам тази организация за една от най-съществените функции на референтното издание, защото информацията позволява произведенията да бъдат идентифицирани и съпоставяни, а документирането на варианти и серии създава възможност да се проследят измененията в рамките на продължителни художествени търсения.
Тук е мястото да поставя едно необходимо разграничение, а именно това между референтна монография и catalogue raisonné – критически каталог, който се стреми към възможно най-пълно установяване и документиране на корпуса от произведения на даден художник. Подобен каталог обикновено предоставя подробни сведения за датировката, атрибуцията, произхода, изложбената история и библиографията на отделните работи.[16] Текущото издание за творчеството на Николаев съчетава характеристики на двата подхода, без да претендира за статута на изчерпателен критически каталог. То документира отделните произведения като исторически обекти и същевременно ги поставя в отношения, чрез които може да бъде проследено развитието на художествената практика. За музеите, галериите, колекционерите и бъдещите изследователи това е съществено предимство.
Няколко думи и за международния характер на проекта. Изданието е публикувано в Париж с подкрепата на партньори, сред които Sarieva Gallery и Michel Rein.[17] Участието на галериите в подобни издателски инициативи допринася за съхраняването на художественото наследство и създава основа за бъдещи изследвания, като по този начин подкрепя дългосрочното присъствие на представляваните от тях художници в историята на изкуството. Специално признание заслужава и работата на преводачите Анна Найт и Савина Топурска, предвид сложната и специфична материя на изкуствоведския дискурс, в който понятията имат своя философска и историческа обусловеност, а нюансите на интерпретацията са съществени за точното предаване на смисъла. По този начин триезичното издание създава условия знанието за творчеството на Николаев да участва пълноценно в международния изкуствоведски разговор.

Стефан Николаев, The Price of Love, 2026, височина 280 см, променливи размери, уникат. Фотография: Калин Серапионов.
И така, какво прави монографията на Стефан Николаев референтна? Според мен най-убедителният отговор е в съчетаването на обширна визуална документация, последователно организиран справочен апарат и авторови свидетелства, които обхващат повече от три десетилетия творчество. Книгата предлага значително по-пълна основа за бъдещи проучвания и включва произведения, създадени след предходната монография от 2013 г. Нейният принос е най-убедителен в актуализирането, разширяването и систематизирането на натрупаното знание, докато критическите текстове развиват вече поставени проблеми чрез нови исторически акценти и теоретични перспективи. Съпоставката с Бубнова, О’Нийл и Урумов показва не толкова липса на нови интерпретации, колкото приемственост между различните поколения критически прочити.
Това разграничение не намалява стойността на изданието, а позволява да бъде оценено по-точно. Монографията на жив художник има и особеното предимство на непосредственото авторово свидетелство, но то не може да служи като окончателен ключ към произведенията. Историята на тяхното възприемане е изграждана и от критиците, институциите, изложбите и предходните публикации. Именно затова намирам за важно една референтна монография да показва и как се е променяло разбирането за творчеството, което документира.
Stefan Nikolaev: Monographie de référence | Reference Monograph създава солидна основа за бъдещи изследвания и прави натрупаната документация значително по-достъпна, а стойността на подобно издание се проявява и във въпросите, които оставя отворени. В случая един от тях е как следващите изследователи ще преразгледат вече установените прочити на Николаев, особено когато самият художник многократно превръща познатите образи, материали и свидетелства за собственото си творчество в предмет на ново художествено действие. Историята на изкуството се променя заедно с въпросите, които отправяме към произведенията. Затова бих оценила настоящата монография като значима отправна точка, чиято най-голяма изследователска възможност предстои да се осъществи и чрез новите интерпретации, които тя ще направи възможни.
БЕЛЕЖКИ:
[1] Stefan Nikolaev: Monographie de référence | Reference Monograph. Париж: Éditions Dilecta, 2026. 368 с., цветни илюстрации. Редакторска концепция: Светлана Куюмджиева. Графичен дизайн: Светлана Мирчева. Текстове и разговори: Кристин Масел, Ханс Улрих Обрист, Роз Видал, Светлана Куюмджиева. Триезично издание (френски, английски и български). ISBN 978-2-37372-253-6.
[2] Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, „Албуми и художествени каталози“, Дигитална библиотека. Колекцията включва над 350 дигитализирани заглавия, сред които художествени албуми, монографии и изложбени каталози. www.nationallibrary.bg/www/дигитална-библиотека/албуми-и-каталози/
[3] Институт за изследване на изкуствата при БАН, архив „Изобразителни изкуства“, раздел „Библиографски архив за художници“. Архивът съдържа около 20 000 библиографски фиша с информация за български художници, изложби и публикации в периодичния печат. https://artstudies.bg/?page_id=3433
[4] Stefan Nikolaev: Ultra Slims. Каталог, 2004 г. Посочени организации: IAC Sofia (Институт за съвременно изкуство – София), CCC Tours и Galerie Michel Rein, Париж. Данните са по библиографската справка за художника, предоставена от Sarieva Gallery. https://sariev-gallery.com/data/artists/44/Stefan%20Nikolaev_bibliography.pdf.
[5] Stefan Nikolaev: One for the Money, Two for the Show. Дижон: Les presses du réel, юни 2013. 248 с., цветни илюстрации. Двуезична монография (английски и френски), с текстове и разговори на Яра Бубнова, Пол О’Нийл и Емил Урумов. ISBN 978-2-84066-519-9. https://www.lespressesdureel.com/EN/ouvrage.php?id=2402
[6] Яра Бубнова, „Stefan Nikolaev: Best Before (and after) 1970“, в One for the Money, Two for the Show, 2013, с. 60–77.
[7] Светлана Куюмджиева, „Пушачите умират млади“, юни 2026 г., в Stefan Nikolaev: Monographie de référence | Reference Monograph. Париж: Éditions Dilecta, 2026, с. 341.
[8] Paul O’Neill, „Escape, Labour and the Intangibilities of Form in the Work of Stefan Nikolaev“, текст от 2011 г., в One for the Money, Two for the Show, 2013, с. 140–149.
[9] Емил Урумов, „Half-Life“, уводен текст към самостоятелната изложба на Стефан Николаев Half-Life, Sariev Contemporary, Пловдив, 11 май – 30 юни 2013 г.; текстът е датиран април 2013 г. Вж. https://sarieva.org/shows/half-life
[10] Кристин Масел, „Историята на едно обединение“, разговор със Стефан Николаев, в Stefan Nikolaev: Monographie de référence | Reference Monograph, 2026, с. 321–330; Светлана Куюмджиева, „Бронз, пот и сълзи“, юни 2026 г., с. 335 в същото издание.
[11] Емил Урумов и Стефан Николаев, „Half-Life“, разговор, в One for the Money, Two for the Show, 2013, с. 204–225, особено с. 205–207. За критическия прочит на Урумов на I Hate America and America Hates Me вж. също неговия уводен текст „Half-Life“ към изложбата в Sariev Contemporary, април 2013 г. (бел. ⁸).
[12] Роз Видал, „Всичко е временно“, март 2018 г., в Stefan Nikolaev: Monographie de référence | Reference Monograph. Париж: Éditions Dilecta, 2026, с. 332–334.
[13] Ханс Улрих Обрист и Стефан Николаев, разговор за Glassbox, май 2018 г., в Stefan Nikolaev: Monographie de référence | Reference Monograph, 2026, с. 336–340. За предходния разговор относно Glassbox вж. Урумов и Николаев, „Half-Life“, 2013, с. 218–225.
[14] Емил Урумов, „Non bis in idem“, в One for the Money, Two for the Show, 2013, текстът започва на с. 6.
[15] Стефка Цанева, „Автофикция, ирония, интерпретации“, Култура, бр. 28 (3085), 17 юли 2015 г. https://newspaper.kultura.bg/bg/article/view/23701
[16] International Catalogue Raisonné Association (ICRA), „What is a catalogue raisonné?“ https://icra.art/about/catalogue-raisonne/what-is-a-catalogue-raisonne
[17] Sarieva Gallery, „New publication: Stefan Nikolaev — Reference Monograph“, 26 октомври 2026 г. (издателски данни и партньори: AM EYE Art Dotation, MFG Foundation, Michel Rein и Sarieva/Gallery). https://sarieva.org/articles/new-publication-stefan-nikolaev-reference-monograph Вж. също https://sarieva.org/shows/the-price-of-love#info



