„Има улици, по които не вървим от години, но те продължават да съществуват вътре в нас — с мириса на дъжд, с ехото на стъпки и с онова странно усещанем, че ако се върнем там, времето няма да ни попита кои сме станали. Ще ни приеме такива, каквито сме били — разпилени, наивни, живи.
Има улици, които пазят тайните ни по-добре от хората. Помнят прозорците, към които сме вдигали поглед с надежда, кафенетата, в които сме стояли до затваряне само защото не сме искали вечерта да свършва, и пейките, на които сме мълчали с някого така истински, че думите са изглеждали излишни. Те не забравят. Нито една сянка, нито едно „ще се видим скоро“, изречено без да знаем колко дълго може да бъде едно „скоро“.
Понякога животът ни отдалечава неусетно. Сменяме градове, навици, любими песни. Лицата около нас стават нови, а старите избледняват като снимки, оставени твърде дълго на слънце. И все пак има мигове — в мириса на мокър асфалт, в случайна мелодия от отворен прозорец, в светлината на късен следобед — когато всичко се връща. Не като спомен, а като чувство. Като тиха болка по нещо, което не искаме обратно, но не можем да пуснем напълно.
Може би затова някои места никога не престават да живеят в нас. Защото там сме оставили версии на себе си, които светът вече не познава. Момчето, което е вярвало без страх. Момичето, което е обичало без да мери риска. Онези хора още вървят по същите улици вътре в нас — млади, уязвими и безкрайно истински.
И понякога, когато вечерта стане твърде тиха, ги чуваме как ни викат по име.
