ОТГОВОРИ:
Често се говори за криза на критиката. Според Вас има ли днес жива критическа среда в България и кои автори следите с интерес?
Има криза и аз съм част от нея. Очаквам от Литературен вестник да ми каже кое е за четене, кое не е. Но публикувам там само утвърдителни рецензии. Има университетски изследвания, които са добри. Например в катедра Романистика. Не мога да кажа същото за критиките в Иберо – Романската катедра. Смятам, че някои изследвания върху латинската и старогръцката литература са образцови.
Как изглежда съвременната френска критика през Вашия поглед? Съществуват ли фигури, които продължават традицията на големите френски интелектуалци и критици?
По същия начин. Критици, които продължават добрата френска традиция бих споменал много – Жак Льогоф, Мишел Зенк, Жан Фрапие, Люк Фери, Андре Конт-Спонвил, Рене Жирар.
Получихте ли рецензии за Вашата книга „Средновековието – далечно и близко“? Зарадвахте ли се?
Получих рецензия от проф. Весела Генова, публикувана в Литературен вестник. Комплиментите по мой адрес ме радват, но аз не се отъждествявам с тях. Харесват ми, защото отговарят на моя идеал за преподавател и изследовател.
Кое е по-страшно за един автор – отрицателната рецензия или мълчанието?
Аз предпочитам да замълча, вместо да давам отрицателна рецензия. Но зависи от отговорността ви. Не винаги съм спазвал този принцип.
Проф. Стоян Атанасов, д.н., е сред най-важните личности за българската хуманитаристика. Завършил е „Френска филология“ и „Философия“ в Женевския университет (1971), а професионалната му кариера е трайно свързана със Софийския университет „Св. Климент Охридски“, където е професор по стара френска литература. Научните му интереси обхващат средновековната френска литература, историята на европейската култура, франкофонията, философията на културата и теорията на превода.
Проф. Атанасов е автор на фундаментални изследвания, сред които “L’idole inconnue” (2000), “Цветан Тодоров: аксиология на разума” (2011), “Средновековието – далечно и близко” (2022) и “Гигантните в джаза” (2025). Особено място в неговия научен и преводачески път заема дългогодишното му лично приятелство с Цветан Тодоров. Започнало през 1981 г., то прераства в трайно интелектуално сътрудничество, благодарение на което българската публика получава достъп до почти цялото философско и есеистично наследство на Тодоров.
Особено значим е приносът на Стоян Атанасов като преводач и редактор на произведенията на Цветан Тодоров, Ролан Барт, Волтер и други водещи представители на европейската хуманитарна мисъл. Благодарение на неговите преводи българската научна общност получава достъп до едни от най-влиятелните концепции в областта на културната памет, историческото съзнание, идентичността и интерпретацията на културното наследство. Сред най-значимите му преводачески постижения се откроява двутомното издание на “Места на памет” (“Les Lieux de mémoire”) под редакцията на Пиер Нора – труд, който оказва съществено влияние върху развитието на изследванията на паметта в България.
Проф. Стоян Атанасов е бил гост-професор в университетите в Каен и Рен, изнасял е лекции в Сорбоната, както и в университети във Франция, Белгия, Канада, Италия и Сърбия. В продължение на десет години води седмично предаване за джаз по Radio France Internationale – България, което разкрива още едно измерение на неговата културна и обществена дейност. Със своята научна, преподавателска и преводаческа работа той има съществен принос за утвърждаването на българската медиевистика и за приобщаването на българската хуманитаристика към водещите европейски интелектуални традиции.
Редакционна бележка:
По изключение си позволяваме по-обстойно представяне на проф. Стоян Атанасов, д.н. Основание за това са не само неговите безспорни научни приноси, но и черти на характера, които го открояват. Най-важната от тях е, че въпросът за Другия при него винаги предхожда въпроса за самия себе си. Отговорите на избраните от него четири въпроса от единадесетте, които му бяха изпратени, също са насочени в тази посока – независимо от различния им тематичен фокус, всички те извеждат една обща идея: критиката започва с отговорността.