„Разказвачът“, Марио Вергас Льоса (ИК „Хермес“, 2010), „Къщата на джамията“, Кадер Абдола (Жанет 45, 2012), „Разказвачът от Маракеш“, Джойдийп Рой-Батачаря (Еnthusiast, 2013)
“Аз тичам много бързо, но никога няма да тичам толкова бързо, колкото майка ми.
Защото тя веднъж избяга от смъртта и прекоси пустинята Сахара – от Гана до Испания –
за да ми даде шанс да бъда това, което съм днес.
Затова й дадох медала си. Тя го заслужава повече от всеки друг.”
Нико Уилямс, испански футболист
Пътищата на литературите изглежда все повече няма да зачитат териториалните граници. Това, което вече се вижда, е, че всяка човешка миграция носи със себе си и литературата. Ако само допреди десетина години за това пренасяне нямаше изработени стратегии, нито ясно очакване как то ще промени литературната карта, днес вече знаем, че с бежанските потоци идват и техните литератури. Може би затова книгите на автори, напуснали собствените си държави, много често закопчават сюжетите си за обговаряне на една сякаш теория на разказа, за да могат да бъдат четени и като своеобразен модел как разказът да бъде продължен, с една успокояваща сигурност, че няма да бъде загубен по пътя. Такъв е случаят на трите книги – „Разказвачът от Маракеш“ на Джойдийп Рой-Батачаря (Еnthusiast, 2013), „Разказвачът“ на Марио Вергас Льоса (ИК „Хермес“, 2010) и „Къщата на джамията“ на Кадер Абдола (Жанет 45, 2012).
Така добре представящата живота в Маракеш книга „Разказвачът от Маракеш“ на Джойдийп Рой-Батачаря не е арабска, а е написана от индиец. Нобеловият лауреат Марио Вергас Льоса, автор на „Разказвачът“, не бил осовено харесван в Латинска Америка поради това, че пишел за индиански племена, които не познавал, а и поради нескритите му предпочитания към Европа и държавите, в които живеел – Испания и Франция. Не са го харесвали вероятно и заради естакадата, която прави вътре в романа си, заради прекалено разлюляната национална идентичност: сам разказвач, той наблюдава разказвача-герой, който изоставя своята национална идентичност и се посвещава на народа мачигенга.
Не е без послание също и това, че разказвачът Саул Суратас имал огромен белег на лицето по рождение, а именно народът мачигенга умъртвявали бебетата, които се раждали с някакво различие – но въпреки това Саул успява да се вгради в общността им, до степен, че индианците да го прикриват, за да не бъде намерен от своите (създавайки образа на тайния разказвач, който сякаш няма място в развитите общества, за които е по-приемливо фигурата му да е част от миналото – да е изчезнал като практика, или като приказка).
Такова ли е положението с другия разказвач – с автора Льоса, огледален образ на устния разказвач Саул, който пише историята си във Флоренция и „всеки момент мастилото ще свърши“? А с разказвача от Маракеш – чийто централен вълшебен предмет е малка мастилница във формата на лъв, направена от червен варовик, намерена в пустинята? Такъв ли е случаят със сурата „Калемът“ от Корана, с която започва „Къщата на джамията “ на Кадер Абдола: „Кълна се в калема и в това, което пишат с него“.
Кадер Абдола е иранец, работещ перфектно с арабския оригинал на Корана, живеещ в Холандия. В края на текста се предизвиква дълбоко отдъхване, когато основателно или не толкова, читателят си даде сметка, че един от малкото останали живи от добрите герои – Шахбал – в сюжета на романа, заминал за Швейцария – е всъщност самият Кадер Абдола. Разказвачът и тук съвпада с разказвача вътре в книгата – т.е. налице е истински съществуващ разказвач – и това разкритие, в последните редове, е по-хубаво от разцъфналите в текста градини в пустинята, чиято метафора в исляма се свързват със самия рай.
В „Разказвачът от Маракеш“ човек може да се отдаде на тъмносиньо-златната мистерия, прозираща в пушеците на площада „Джама ел Фна“, да се потопи толкова дълбоко и истински в атмосферата на този тайнствен град, в история, която сякаш се ражда на момента в кръга пред насядалите около разказвача на площада хора – просто слушайки, без да търси истини.
В книгата на Льоса – веднага се разбира кой е разказвачът и защо се е стигнало дотам, и защо изучаващият антропология, изоставя науките и бъдещето, и идентичността си – за да отиде в самия техен обект и ревностно да го пази от досега им, който би ги унищожил.
В „Къщата на джамията“ може да се преминава от крайно хубавото изживяване на мраморния уют на затворения двор на къщата до крайно студеното обикаляне на пустинните планини с уплашени, затворени села, в свят, в който не можеш да намериш дори къде да погребеш детето си, убито от собствените ти роднини. В „Къщата на джамията“ остриетата на разказите са много повече от две, но две блестят с особено студена светлина – създаването на тайната полиция и зараждането на идеите за „ислямска държава“, които нелогично, но избистрят схемата, по която се стига до сегашната „Ислямска държава“ и до целия ужас, който започва да цари в един доскоро мирен свят. И същата схема безотказно може да се прилага и във всякакви по-лични контексти в животи.
Книгите, които са белязани от знаците на пътя и на разказа – винаги имат по-трайни мисии – веднъж, защото авторите, които са сменили държавата, от която произхождат, по своеобразен начин успяват да предадат това преминаване и в текста – но не толкова като тема, а като една визуализация на това, че разказът не е само жанр, а и дискурс. Разказът в тези текстове е и литература, но и инструмент за разбиране на тази литература, и най-важното – той е пренасяне на определена практика в текста по начин, който позволява и нейното извеждане от текста към продължаване на тази практика в реалността. Затова не е трудно арабският текст на Корана да стои до персийските откъси от стихотворения в „Къщата на джамията“, написана на нидерландски език и преведена блестящо на български. А от своя страна тези смесвания в текста водят до възможността за лесно включване на свой разказ от страна на четящите, и на разбиране на неща, които нямат пряко отношение към текста.
Получава се така, че когато в един текст участват различни по вид разкази – това е най-добрата възможност собственият разказ на читателя, който може да се нарече и „разбиране“, също да получи място. Вмъкнатият между различните речи разказ – придобива най-високия статут – и всъщност именно той означава истинския разказ. Кадер Абдола успява да покаже това и чрез друг метод – показвайки вмъкването на „собствения разказ“ чрез автора, който веднъж е герой вътре в текста, а втори път – означава самия автор. Така в „Къщата до джамията“, в която се цитират сури от Корана, има строфи от класическата персийска и арабска литература, строфи от влюбени жени, написали стихотворения на младия имам, изречения от дневника на Ага Джан, който е продължение на многото други дневници преди него, които се съхраняват в съкровищницата на джамията, книгите в библиотеката, разказите от стаята за разказване, както и писмото на Шахбал в края на текста – и всички те са успоредните реки, които могат да привлекат към протичането си и друга собствена история.
Шахбал, с когото се идентифицира авторът, пише следното писмо на Ага Джан: „Мой скъпи чичо, аз все още продължавам да пиша. През изминалите години не съм правил нищо друго, освен да придавам форма на разказите си. Направих го за вас и за нашата страна. Промених езика, на който пиша. Не знам дали да се радвам или да Ви се извиня за това… Промених езика, на който пиша, но винаги съм се старал да вдъхна на разказите си поетичния дух на нашия хубав стар персийски език…“ Именно това писмо, Ага Джан оставя в сандъка с архивите в съкровищницата на джамията. Този момент в книгата е представен с множество от контрасти – тъмнината в съкровищницата се стопява от светлината в цитирания стих, а тишината се нарушава от неговото промълвяване. Това е „светлина върху светлина“ – свидетелството, че има разказ. А разказът е най-върховното нещо.
Но дали наистина тези книги, писани от различни по етнос, религия и местоположение автори, посветили се по една или друга причина на други страни, религии и светове – дават по-голяма възможност за разбиране и правене на свой разказ чрез литературата. Вероятно това е разгадавал Борхес, който изписва не малко страници за „Хиляда и една нощ“ – неговата настолна книга, раждайки метафората на „пясъчната книга“, която няма първа и последна страница, която не трябва да се пали, защото може никога да не изгори и която уж не е истинска, но разказва истинска история. Вероятно не случайно именно продавачът на Библии търси да се отърве от пясъчната книга, която е по-скоро дяволска, не е божие слово, и подобно на „Хиляда и една нощ“, ако не се пазиш, може да включи в непреброимите си страници и всеки собствен разказ.
Индийският автор на „Разказвачът от Маракеш“ пише, че разказвачеството е като традиционните марокански мозайки – зелиж, ръчно изработени от малки емайлирани плочки. В добрия разказ трябва да има любов и загадка, обща тема, да изтъкава голямо платно, трябва да кара читателя да се връща. За да станеш разказвач трябва да създадеш своя митология. Разказите, разказвани на площада – се прекъсват от разказвача в зависимост от времето, от кучетата, от слушателите, които постоянно прииждат – от всичко, което може да се включи по време на разказа – така както може да се включи в разказа всеки, който го слуша, или чете. На площада Джема разказват няколко разказвачи, но не само това е причината да се говори за „племето на разказвачите“. Разнобоят в книги от такъв вид е в това – дали нещата, които разказват, са истина, или истината се изопачава. Когато разказвачът разказва история за пустинята, където е намерена мастилницата – полицейският участък мистериозно се пълни с пясък: „изслушването на един разказ без да противоречиш, без дори да си налагаш да го разбереш, а просто да се запознаеш с фактите, би трябвало винаги да ти е достатъчно. Всеки разказ е продукт на съзерцание и ти трябва да поемеш своята част от отговорността, доколкото твоето внимание допринася за неговата правдоподобност и изпълване с живот“.
Площадът на разказвачите, пише авторът, е като огромна библиотека. Бащата-разказвач, съветвал синовете си още от малки да си представят, че са очи без тела, които обикалят площада. Самият разказ е очи без тяло – се разбира от разказа на един слепец: „какво представлява това място, ако не огромна библиотека, където всеки човек е като книга. Обикалям тук да събирам материал за мислите си и като се прибера у дома, прекарвам останалата част от годината в четене на събраното“. От друга страна – площадът Джама ел Фна е история – „твоята история, моята история, историята на народа ни, но също така е окото, което наблюдава как тече историята.“
За разлика от потомствените разказвачи от Маракеш, разказвачът на Льоса идва от друг народ, загърбва своя народ, за да спаси народа, пред когото ще разказва и чиято традиция продължава – включва се отвън така, сякаш основната мисия е спасяването на разказвачите в общността на вървящите хора – но цената за това е прикриването на образа, мятането на булото, което да предпази. Думата от езика на мачигенгите, която назовава този образ, е между „разговарящ“ и „разказвач“, така както и разказите са дискурси, пренасящи разговори. И тук разказвачът застава срещу религиозното слово, което се превежда на езика на мачигенгите, за да разруши техния свят. Разказите идват в историята само при тези, които могат да слушат – идват специално, така както идват светулките при Тасуринчи високо в планината – за да говорят с него – отначало гласовете им са неразбираеми, после започват да се разбират и накрая започваш да разговаряш с тях: „Някои неща познават и своята история и историите на другите, а други знаят само своята. Който знае всички истории, без съмнение ще е постигнал мъдростта. От някои животни научих техните истории. Всички са били хора, преди. Родили се, говорейки, по-точно – от говоренето. Словото съществувало преди тях. Сетне – това, което казвала думата. Човекът говорел и това, което казвал, се появявало. Това било преди. А сега говори само разказвачът.“
„Къщата на джамията“ е една от най-красивите книги, които разнопосочният свят на хората, говорещи на различни неразбираеми езици, е създал. Не е за вярване, ако един мъж е красив и избръснат, че знае наизуст и Корана. Не е за вярване, че зестрата на една жена ще бъде само Коранът с позлатени корици и един поетичен сборник. Не е за вярване, че килията в затвора, пълен със студенти, артисти, имами, учители, лидери и хора с нови идеи, може да се превърне в университет. Не е за вярване, че едно стихотворение на жена, разтърсила из основи традиционната мъжка поезия, има право да стане част от историята на джамията. Всъщност в съкровищницата на джамията се пазят всички любовни стихове.
„Къщата на джамията“ показва как се сменят времена и как винаги при такива смени – голяма роля имат книгите, разказите, поезията – понякога тази роля е всички те да бъдат изкоренени напълно.
Но в тази книга партизаните ходят в селата, за да учат хората да пишат и четат, прочитането на сура от Корана на новороденото се сменя с прочитане на стихотворение от съвременен поет. В книгата има сури за сватба, за погребение, за любов, за отмъщение – но за раждането на ново дете има стихотворение. Разказването от площада в „Разказвачът от Маракеш“ в „Къщата на джамията“ се заменя от проповедите на имама, нищо, че „всъщност тоя не би трябвало да стане имам, а разказвач, актьор, който да очарова народа с историите си на пазарния площад.“
Но разказвачът, който всяка сряда вечер събира всички в стаята за разказване – може да се превърне и в мъчител и убиец, така се случва в тази книга с една от главните героини – Зинат, която в началото на текста представя най-вълнуващата любовна история, започнала от постоянните й срещи с имама на джамията, с когото тълкували текстове от Корана. От тълкуването може да започне любов, но може да започне и война, защото „Войната е въпрос на различно тълкуване.“ – се казва в книгата.
Неведоми са пътищата на разказвачите, както е неведома и самата теория на разказа – способността не просто да говориш, а да разкажеш свят. Именно поради това тези красиви книги не са само въпрос на красиво четене, на силен сюжет или на удоволствието да бъдеш отведен другаде. Понякога разказът се оказва модел за спасяването на нещо повече от човешкото тяло, точно той е начинът, по който може да се пренася свят. Затова, когато разказвачите тръгнат на път, с тях тръгва и литературата.
