Ако жестокостта не е безсмислена грешка на отделни младежи, а симптом на свят, в който другият човек е превърнат в обект?
Изложбата „Сънищата на будния разум“, представяща 21 графики на Франсиско Гоя, се оказва неочаквано точен инструмент за прочит на днешното насилие.
В софийската галерия „Квадрат 500“ висят офортите на Франсиско Гоя, а в Пловдив непълнолетни убиват 37-годишния Георги Кузев на Младежкия хълм (Джендем тепе). Рядко съвпадение. И изкушение за труден анализ: как гениалното изкуство интерпретира живота, свързва времената и връща към непоносимите въпроси за човека и неговата жестокост.
Колекцията не е случайност. За събирането ѝ решаващи са контактите на Владимир Гоев — директор на Националната галерия от 1975 до 1985 г. Малка част от испанските графики са в хранилищата още от края на 50-те. Днес в НХГ се пазят седем офорта от „Капричос“, 1799 г. В тях личи осмиването на институционалните опори на властта. Църквата. Инквизицията. Паразитизма на феодалното благородничество. Моралния разпад сред социалните класи. Но в „Капричос“ Франсиско Гоя не просто изтръгва най-мрачните тайни на човека от своето време. Той изобретява един от най-мрачните визуални езици на модерността. Свят, в който разумът, когато отстъпи, оставя след себе си чудовища.
Създадена в края на XVIII век и публикувана през 1799 г., серията от 80 офорта превръща графиката в инструмент за социална и морална дисекция. Гоя не рисува злото като изключение. Той го открива в навиците, в суеверието, в сексуалното лицемерие, в образованието без знание, във властта без отговорност. Човешката глупост при него не е комична слабост, а обществен механизъм.
Сред експонатите в Квадрат 500 са творби от четири от най-известните графични серии на Гоя. За тях изкуствоведите казват, че испанският майстор не рисува портрети. Той наблюдава човеците. Отива отвъд личността. Изобразява как ирационалното се ражда вътре в самото общество. „Гоя е може би първият художник, усъмнил се във фундаменталните устои на човешкото“, казва[1] кураторът на изложбата.
Тъкмо оттук започва настоящият текст. Не само като опит да се намери психологическият портрет на убийците, а като въпрос към средата, която може да произведе подобна жестокост. Какво представлява психологическата тъмнина на убийството на Георги Кузев на Джендем тепе и какво ни казва тя за човека, за групата и за обществото, в което това насилие става възможно?
От индивидуалната психология към антропологията и обществото
„Капричос“ звучат съвременно. Франциско Гоя поставя и себе си в този морален пейзаж. Неговите персонажи са деформирани не защото принадлежат към някакъв „лош“ свят, а защото човешкото може да се деформира във всеки свят, когато критическата мисъл бъде заменена от страх, догма и подчинение.
Прочутият офорт „Сънят на разума ражда чудовища“ е програмният образ на цялата серия. В него художникът сякаш формулира модерния си договор с публиката: когато разумът заспи, въображението не освобождава човека, а отваря вратата за кошмарите на действителността. Бухалите, прилепите и фантастичните същества не са просто плод на въображението – те са визуалната форма на ирационалното, което вече е проникнало в обществото.
Гоя рисува чудовищното не като нещо външно на човека, а като нещо, което се ражда вътре в човешкия свят.
Да видим как това се съотнася със случая в Пловдив.
Нека припомним.
Преди седмица чухме публичния разказ на съдията[2] за дълбоките рани, получени по време на едночасовия побой и причинили смъртта на 37-годишния Георги Кузев, който потресе обществото. Изброените факти от изтерзаното му тяло показват, че той е бил превърнат в предмет за унижение, забавление и демонстрация пред останалите. Заплахата за кастрация, опитът да бъде изгорено ухото му, използването на черепната рана като пепелник, душенето с колани, чупенето на телефона, подигравките с личната му история – всяка следваща подробност не просто добавя жестокост, а отнема още един слой от човешкото. Слизаме в онова De profundis, мястото, където обичайните обяснения вече не работят.
Да направим връзката с нарисуваното от испанския художник.
Както вече споменахме, сред експонатите в Квадрат 500 са творби от четири от най-известните графични серии на Гоя. „Капричос“ са най-радикалната от тях: мястото, където художникът престава да бъде хроникьор на своето време и се превръща в негов морален диагностик. Именно тук започва модерното усещане, че изкуството не е длъжно да утешава обществото. Понякога неговата задача е да му покаже лицето, което то предпочита да не вижда.
Тийнейджърите от Пловдив са се преживявали като „ловци на педофили“. Някои от тях са ученици в езикови и спортни гимназии. Участват и две момичета на същата възраст – едното, представило се за 15-годишно, е било използвано като примамка за Кузев чрез приложение за запознанства. Те грижливо обмислят и извършват убийството. Тук е мястото да кажем: в „Капричос“ на гениалния испанец няма „мъжко“ и „женско“ зло. Има човешко зло.
Жестокото насилие над младия мъж на Джендем тепе е продължило един час. Георги Кузев е живял в Кричим и е бил известен като самотник, загубил в ранна възраст родителите си при внезапна смърт, причинена от мълния. Дори когато са го изоставили крещящ от болка на хълма, непълнолетните му екзекутори са изпитвали нужда от още адреналин. По пътеката надолу срещат баща и дете с аутизъм. Започват да грухтят по адрес на детето. Унижават и него.
Тук Гоя отново се връща при нас. В „Капричос“ има един офорт – „Те го изтръгнаха“ („Lo que puede un sastre!“), в който човешкото тяло и човешкото достойнство се превръщат в материал за чужда игра. При испанския предтеча на европейския модернизъм чудовищното не идва от някакви свръхестествени същества. То се ражда от начина, по който човекът престава да вижда в другия човек. Именно това е страшното в историята от Джендем тепе: уязвимостта очевидно е станала език на груповото забавление.
И не само. Нека видим през очите на „Капричос“ как човешката жестокост става театър. Персонажите се гледат, наблюдават, подиграват се, наказват, унижават. Гоя разбира нещо фундаментално за модерното общество: злото не се нуждае само от извършител. То има нужда и от публика.
Днес тази публика е в джоба ни.
При Гоя жестокостта е превърната в образ чрез офорта. В дигиталния свят тя се превръща във видео. Разликата е технологична, но механизмът е поразително сходен. Насилието вече може да бъде предварително замислено като сцена, заснето[3] като доказателство за „смелост“, изпратено между участниците и разпространено далеч отвъд мястото, на което е извършено. Камерата не просто регистрира насилието. Тя може да стане част от него. Побоят не е останал само между извършителите и жертвата. Той е бил заснет. Така унижението получава втори живот – вече не като физическо действие, а като дигитален обект. Жертвата може да бъде пребита веднъж с ръце и още веднъж с образа на собственото си унижение, който започва да циркулира без негов контрол.
Това е новият ужас на дигиталната епоха: камерата може да превърне извършителя в режисьор, свидетеля – в зрител, а жертвата – в съдържание.
Гоя би разпознал този свят. Не защото е предвидил TikTok, приложенията за запознанства или социалните мрежи, а защото е разбрал вечния механизъм зад тях: човешката жестокост се умножава, когато намери публика. „Капричос“ показват общество, което се забавлява със слабостта на другия. Дигиталната епоха му е дала нещо, което Гоя не е имал – камера, мигновено разпространение и потенциална публика от милиони.
И тогава въпросът вече не е само кой е нанесъл ударите. А какво се случва с един човек, когато неговото унижение бъде превърнато в зрелище
Нека обобщим.
По време на злодеянието мъчителите снимат всичко, а след това качват клиповете в социалните мрежи. Християнската и европейската традиция определят човека като притежател на съвест, място, където той остава насаме със себе си. Дигиталната култура обаче постепенно измества тежестта навън. Наричат подобни действия, заснемането на унижаван и измъчван човек „церемония на деградацията“: човекът не просто трябва да бъде наранен, а символично да бъде лишен от достойнство пред останалите. Както виждаме, днес към това се добавя и камерата. В дигиталната култура свидетелят вече не е само човекът, който стои наблизо.
Тук идва въпросът, който можем да зададем през Гоя: ако разумът престане да бди, не се ли превръща дигиталната среда в ново пространство на злото? Тя превръща преживяното в публично съдържание. Социалните мрежи превръщат това внимание, лайкове, коментари, споделяния. Вместо “какво да направя” в “какво да заснема”. Социолозите обобщават, че дигиталната среда променя социалната архитектурата на жестокостта. При Гоя разумът заспива и се появяват чодовищата. Днес разумът може да заспи, докато камерата продължава да снима. Остава тежкият въпрос, какво се случва с човека, когато другият престане да бъде лице и се превърне в кадър, във видеоклип?
От Гоя до дигиталния спектакъл на насилието
В „Капричос“ виждаме рисунки на разпада на устоите на човешкото. Графичните цикли на Гоя са безмилостна дисекция на човешката природа в условията на войни, насилие, морална нищета, религиозен гнет и потисничество.
През лятото на 2026 г. религиозният гнет и откритото потисничество вече не са единствената форма на заплаха за човешкото. Има война в Украйна, която продължава повече от четири години. Има унищожителна за палестинците в Газа война, продължаваща вече трета година. Насилието и смъртта на стотици хиляди украинци и палестинци влизат от екрана в съзнанието ни през телефоните, TikTok, Instagram, Facebook. Най-влиятелните политически лидери насърчават милитаризма. Светът все повече мисли себе си през войната, а това брутализира хората, включително децата.
Българската публичност добави още един разрушителен фактор към детската (не)чувствителност. Поведението на държавници и депутати повече от 15 години превръща омразата към малцинствата, ромите, гей хората и бежанците в устойчив елемент на политическия дискурс. Постепенно се установява култура на човеконенавистта [4]. Още от първата голяма бежанска вълна през 2013 г. започнаха да действат т.нар. vigilante групи. Наблюдатели посочват възможни връзки между непълнолетните убийци от Пловдив и разпространените в Европа подобни “бдителни” групи.
Паралелно се развива новата/стара култура на насилието. Скинхедите от началото на 90-те са се преоблекли в дрехите на „отмъстители“. Правораздават. Играят на съдии и палачи едновременно. Тази субкултура не е българско изобретение. Още първите разследвания на биографичния контекст на непълнолетните убийци посочиха връзки с руската неонацистка среда [5] и с фигурата на Тесак — Максим Марцинкевич. Тийнейджърските му последователи в България се идентифицират с движението „Оккупай-педофиляй“. Те търсят в социалните мрежи предполагаеми педофили, хомосексуалисти и наркодилъри, примамват ги на среща, пребиват ги и ги унижават, като заснемат всичко. Тесак определя това като „сафари“.
Какво става, когато юноши присвоят такава парадигма за света? Когато човекът извън групата бъде предварително набелязан и превърнат в „чужд“, „слаб“, „нечист“, „недостоен“, „обект на забавление“?
Медиите разпространиха снимка и със полу-изрисувана свастика на фона на агонизиращия Георги. Групата на младите екзекутори превръща насилието в спектакъл. Жертвата вече не е човек, а декор за груповата идентичност на нападателите. Нацистката „философия“ не просто оправдава насилието. Тя разрушава способността да виждаш човека като човек.
Чудовището, което обществото произвежда
Франсиско Гоя е първият художник, който не просто рисува чудовищата на човека, а започва да подозира обществото, което ги произвежда. Гоя не пита просто: „Защо този човек е станал жесток?“ Той пита нещо много по-страшно: „Наистина ли човекът е такъв, какъвто философите и писателите са вярвали, че е?“
„Капричос“ се появяват именно в края на XVIII век — епохата на Просвещението, когато разумът, образованието и прогресът са натоварени с огромната надежда, че човечеството може да се освободи от невежеството и варварството. А Гоя започва да показва обратната страна на тази вяра: чудовището не идва отвън на човека. То е произведено от човешкия свят.
Тъкмо затова „Сънят на разума ражда чудовища“ не бива да се чете само като моралистично предупреждение: „Бъдете разумни“. Бележката на Гоя към гравюрата допуска и друга възможност. Художникът вече подозира самата претенция на рационалния човек да бъде разумен. Когато прокурор заяви недоумяваш, че няма рационално обяснение на проявения от младежите садизъм, на пръв поглед това изглежда като констатация. Тя трябва да затвори въпроса: случило се е нещо необяснимо, следователно трябва да търсим някакъв ирационален мотив.
През Гоя обаче изречението може да бъде обърнато: Ами ако тъкмо търсенето на „логика“ в жестокостта пропуска най-важното? Защото жестокостта не винаги е резултат от липса на разум. Понякога тя е социално произведено поведение, което не изглежда на извършителя като ирационално. Другият е предварително превърнат в „чужд“, „слаб“, „нечист“, „недостоен“, „обект на забавление“. След това насилието вече не изисква особена логика. То следва от една предварително произведена картина на света.
Франсиско Гоя е радикален именно в това: неговите чудовища не са фантастични същества, които нападат човека отвън. Те са човешки отношения, предразсъдъци, власт, страх, сексуално насилие, невежество, лицемерие и подчинение, доведени до гротесков образ. И може би точно това е фундаменталното му съмнение в човешкото: не дали човекът може да бъде жесток, а дали цивилизацията действително е успяла да изкорени жестокостта — или само е измислила по-сложни начини да я прикрива, оправдава и произвежда.
Снимки: Юлиана Методиева
Цитирани източници:
[1] Сухарова, В. (ред.), Кънчева, Й./БТА. (2026). „Франсиско Гоя. Сънища на будния разум“ в „Квадрат 500“ – гордост за всеки голям европейски музей. Достъпно на: https://impressio.dir.bg/palitra/fransisko-goya-sanishta-na-budniya-razum-v-kvadrat-500-gordost-za-vseki-golyam-evropeyski-muzey
[2] Кацаров, К. И. (2026). С лицето на този човек започва може би ПОСЛЕДНИЯТ ПОПРАВИТЕЛЕН ИЗПИТ ЗА НАШЕТО ОБЩЕСТВО. Достъпно на: https://epicenter.bg/article/S-litseto-na-tozi-chovek-zapochva-mozhe-bi-POSLEDNIYaT-POPRAVITELEN-IZPIT-ZA-NAShETO-OBShtESTVO/428414/11/0
[3] bTV Новините, Редакторски екип. (2026). Убит с изключителна жестокост: Младежите, обвинени в убийството на мъж в Пловдив, остават в ареста. https://btvnovinite.bg/bulgaria/ubit-s-izkljuchitelna-zhestokost-mladezhite-obvineni-v-ubijstvoto-na-mazh-v-plovdiv-ostavat-v-aresta.html
[4] Петров, Р. (2026). Убийството в Пловдив не е детска жестокост, а култура на човеконенавистта. Marginalia. Достъпно на: https://www.marginalia.bg/rumen-petrov-ubijstvoto-v-plovdiv-ne-detska-zhestokost-a-kultura-na-chovekonenavistta
[5] Булевард България. (2026). Ловци на педофили и руски неонацисти. На кого са подражавали непълнолетните, които пребиха до смърт Георги Кузев. Достъпно на: https://boulevardbulgaria.bg/articles/lovtsi-na-pedofili-i-ruski-neonatsisti-na-kogo-sa-podrazhavali-nepalnoletnite-koito-prebiha-do-smart-georgi-kuzev
