Сердика – Средец – София. Том 9. Сборник в памет на Константин Шалганов. Ред. колегия: Венета Ханджийска-Янкулова, Марио Иванов, Александър Станев, Елена Николова. Регионален исторически музей – София. Велико Търново: Фабер, 2025. 400 с. ISBN 978-619-00-2043-1.
През 2026 г. се навършват петдесет години от появата на първия том на научната поредица „Сердика – Средец – София“ – издание на Регионалния исторически музей на София. Малко издания в динамичния съвременен свят достигат до такъв юбилей, който в случая сам по себе си дава правото да се говори за своеобразна историография на научното познание за българската столица, макар през годините томовете да са излизали неравномерно.
Първият том на сборника „Сердика – Средец – София“ е издаден през 1976 г. под редакцията на академик Жак Натан и с редакционна колегия Симеон Игнатиевски, Магдалина Станчева, Васил Гюзелев, Христо Несторов и Константин Косев. Още с появата си заявява като цел изучаването на София върху широка хронологическа и интердисциплинарна основа. Изданието е съвместно между Музея за история на София и Софийското историческо дружество и е публикувано от издателство „Отечествен фронт“. Показателно е обяснението на редакционната колегия за необходимостта от подобен сборник – натрупването на резултати от археологическите разкопки през предходните две десетилетия, новите проучвания върху новата и най-новата история на столицата и недостатъчността на съществуващите дотогава публикации.
Още структурата на първия том показва разбирането за историята на София като продължителен и многопластов процес. Изследванията започват с Геновева Цанкова-Петкова и историята на средновековна София през VI–XII в., продължават с мащабната студия на Магдалина Станчева върху археологическото проучване на средновековния Средец през XI–XIV в. и с анализа на Константин Косев за стопанското положение на София след Кримската война до Освобождението, а разделите „Съобщения“, „Извори и документи“ и „Материали и колекции“ разширяват тематичния обхват към стопанския и обществения живот, освободителните движения, читалищното дело, средновековните писмени извори и музейните колекции. Така още първото издание определя трайната научна физиономия на „Сердика – Средец – София“ – не история на отделна епоха, а изследване на града в неговата историческа цялост, основано върху взаимодействието между археология, история, изворознание и музейна работа. Особено програмно звучат заключителните думи на предговора, в които редакционният колектив изразява надеждата сборникът да постави „начало на едно дело“, което постепенно да приближи изследователите до създаването на „богата и хубаво написана цялостна история на София“. Погледнати от дистанцията на пет десетилетия, тези думи придобиват значение на своеобразна научна програма – първият сборник не само събира наличното към средата на 70-те години знание за столицата, но формулира принципа на приемственост, върху който впоследствие се изгражда цялата поредица.
Неравномерният ритъм, с който през десетилетията излизат отделните томове на „Сердика – Средец – София“, може да бъде разбран и като своеобразно отражение както на характера на самото издание, така и на историческите обстоятелства, през които преминават българската наука и музейното дело. Поредицата никога не е замислена като периодично издание с предварително зададена годишна честота, а като научен форум, чиито томове акумулират резултатите от продължителни археологически проучвания, обработка на новооткрити материали, музейна и теренна документация и специализирани изследвания – работа, която по самата си природа изисква време. Към това следва да се прибави и сложният исторически контекст на петте десетилетия след появата на първия том през 1976 г. Поредицата преминава през късните десетилетия на социалистическата държава и нейната централизирана културна и издателска система, през политическите и икономическите сътресения на прехода след 1989 г., през институционални преобразувания, промени във финансирането на науката и културата и нови модели на музейна и издателска дейност. Затова значителните интервали между някои от томовете (вторият том излиза през 1994 г.) не би следвало да се възприемат като прекъсване на научната традиция. По-скоро самият факт, че „Сердика – Средец – София“ оцелява през толкова различни обществени, политически и институционални реалности и достига своята петдесетгодишнина, свидетелства за устойчивостта на една научна идея – необходимостта откритията и натрупаното знание за Сердика, Средец и София да бъдат събирани, документирани, интерпретирани и предавани на следващите поколения изследователи.[1]
Интересно обстоятелство около сборника е и фактът, че през същата 1976 г. Магдалина Станчева публикува в списание „Наша родина“ статия, озаглавена по същия начин – „Сердика – Средец – София“ – XXIII, № 10 (274), с. 25-27. Най-вероятно именно тази статия дава името на новата поредица. Заглавието притежава смисъл, който надхвърля хронологическото изброяване на имената на града. То обозначава историческата му стратиграфия. Основна тема на текста е отношението между археологическото проучване и градската среда. Станчева разглежда София като исторически многопластов град, в чието съвременно пространство продължават да присъстват античната Сердика и средновековният Средец. Именно тази идея e и концептуална основа на научната поредица, която от първия си том през 1976 г. до настоящото издание продължава да събира изследвания върху различните исторически пластове на столицата.[2]
„Сердика – Средец – София. Том 9. Сборник в памет на Константин Шалганов“ включва в редакционната си колегия Венета Ханджийска-Янкулова, Марио Иванов, Александър Станев и Елена Николова. Съставът на сборника е впечатляващо широк – той включва биографичен и библиографски дял и осемнадесет научни текста, които обхващат археология, нумизматика, антропология, история на изкуството, материална култура, топография, пътна и фортификационна система и проблеми на археологическото наследство.
Томът се открива с текста на Марио Иванов „Константин Шалганов – опит за биография“ и с „Библиография на трудовете на Константин Шалганов“. Биографичният очерк има не само мемориална функция – през професионалния път на Шалганов читателят получава ключ към голяма част от проблематиката на самия сборник.
От 1980 г. професионалният път на Константин Шалганов е трайно свързан с Музея за история на София и с археологическото наследство на столицата. Сред особено значимите направления в работата му са проучванията на Сердика, нейната фортификационна система, източният некропол, базиликата „Св. София“, късноантичният мавзолей в кв. „Лозенец“, различни участъци от градската среда и спасителните разкопки в центъра на София. Самият биографичен текст подчертава приноса му към разкриването и документирането на северната порта на Сердика и на северозападната куртина, както и откриването през 2001 г. на големия късноантичен мавзолей в Лозенец.
Още по-характерна за професионалния му профил е една дейност, която рядко попада в центъра на публичното внимание – системното документиране. В продължение на десетилетия Шалганов актуализира общия план на Сердика с новооткритите археологически структури, продължавайки работата на арх. Сава Бобчев и Магдалина Станчева. Наред с това той работи по инвентирането, картотекирането и организацията на археологическия фонд на музея.
Приложената „Библиография на трудовете на Константин Шалганов“ има самостоятелна документална стойност и същевременно позволява ясно да бъдат проследени развитието и устойчивите тематични ядра в неговите научни интереси и тяхната траектория. Хронологичният диапазон на представените публикации – от колективния труд „Траките в Ловешки окръг“ от 1980 г. до публикациите, свързани със спасителните археологически проучвания на Ларгото през 2016 г. – свидетелства за продължителна теренна и изследователска дейност. Още сред ранните публикации се очертават проблеми, които впоследствие се превръщат в трайни направления в работата на Шалганов: източният некропол на Сердика, базиликата „Св. София“, градските некрополи, римските вили и спасителните археологически проучвания в столицата. Особено показателно е последващото съсредоточаване върху архитектурната предистория и археологическото пространство под „Св. София“, късноантичния мавзолей в „Лозенец“, укрепителната система на Сердика и мащабните проучвания на централната градска зона. В по-късните публикации все по-ясно се откроява и стремежът отделните археологически резултати да бъдат включени в по-общото осмисляне на археологическото наследство на столицата – неговото проучване, състояние, проблеми и перспективи. Показателни са съвместното изследване с Надежда Кирова за петдесет и пет години археологически проучвания на София, публикациите за Ларгото, пътеводителят „Археологическите паметници в София“ и каталогът „Сердика е моят Рим“. Така библиографията не само документира публикационната активност на Константин Шалганов, а очертава профила на археолог, за когото теренното проучване, научната интерпретация, музейната работа и опазването на градската археологическа памет представляват взаимно свързани страни на една последователна професионална дейност.
Марио Иванов сам отбелязва, че списъкът с трудовете на Шалганов „не е особено голям“, но че проучените от него обекти са публикувани старателно и прецизно, а документацията му продължава да се използва от следващите поколения археолози.
След биографичния дял стои необичайният и концептуално интересен текст на Валентина Ганева-Маразова „Археологът на Джорджо де Кирико“, с. 15-26. Поставен непосредствено след представянето на реалния археолог Константин Шалганов, той отваря друга перспектива – към фигурата на археолога като културен и художествен образ. Важен композиционен жест е, че сборникът не започва веднага с конкретните археологически проучвания, а за кратко поставя въпроса какво означава самият акт на „разкопаване“ на миналото и как археологията може да бъде превърната в метафора на паметта. Текстът вкарва темата за археолога чрез една от най-значимите творби на Джорджо де Кирико „Археологът“, 1927 г., която продължава в творчеството му и през следващите години. Авторката пише: „Археологът“ на де Кирико не е „разкопвачът“, той сякаш носи в самия себе си наследството, което се стреми да извади на бял свят“.
След това се разгръща един от най-цялостните научни комплекси в сборника – групата изследвания, свързани с късноантичния мавзолей и южния некропол на Сердика в кв. „Лозенец“. Тази последователност има особена връзка със самия Шалганов, тъй като мавзолеят е сред значимите обекти в неговата археологическа работа.
Александър Станев в „Нови проучвания при късноантичния мавзолей в кв. „Лозенец“, гр. София (късноантичен и средновековен период)“, с. 26-49, представя новите данни за комплекса и неговото продължително функциониране. След него Юлиан Мешеков със статията „Гробни съоръжения край късноантичния мавзолей в кв. „Лозенец“, гр. София“, с. 50-63, насочва вниманието към структурата на некропола и видовете погребални съоръжения. Марио Иванов продължава този тематичен блок с „Късноримски некропол в кв. „Лозенец“, гр. София“, с. 64-81.
Археологическият разказ не остава затворен в анализа на архитектурата и гробните структури. Марина Дойчинова-Илчев в „Монетни находки от археологическо проучване на обект „Късноантичен мавзолей“, „Южен парк – кв. „Лозенец“ (2020/2021 г.), София“, с. 82-97, въвежда нумизматичния материал, а Виктория Русева в „Резултати от антропологичното изследване на човешки костни останки от южния некропол на Сердика (дн. София)“, с. 98-134, добавя антропологичната перспектива. Така един и същ археологически комплекс се разглежда през архитектурни, погребални, нумизматични и антропологични свидетелства.
С Татяна Шалганова – „Златните съдове от Бронзовата и Ранножелязната епоха в Северните Балкани“, с. 135-161, сборникът напуска непосредствено софийската проблематика и преминава към много по-широк регионален и сравнителен хоризонт. Изследването систематизира корпуса от златни съдове от бронзовата и ранножелязната епоха и поставя въпроси за тяхната типология, функция и място в ритуалните и социалните практики. Темата на текста се свързва с ранните изследователски интереси на Константин Шалганов – „интересът му към тракийската култура и изкуство никога не го напусна“ – пише авторката.
Сред текстовете, които най-осезаемо разширяват методологическия хоризонт на сборника, се откроява изследването на Иван Маразов „Идеята за тройственост и съкровището от Казичене“, с. 162-178. Текстът се отличава от преобладаващата археологическа проблематика не толкова по предмета си, колкото по начина, по който този предмет е интерпретиран. Съкровището от Казичене е отправна точка към много по-широк проблем – устойчивостта на тройствеността като модел за структуриране на света в индоевропейските митологични и ритуални системи. Затова авторът не се ограничава с формално-типологическите характеристики на съдовете, а търси смисловите отношения между техния брой, материал, функция и място в ритуалното действие.
Особено интересен е стремежът трите компонента на комплекса да бъдат прочетени не като случайно съчетание на предмети, а като структурирано цяло. Оттук идват привлечените от Маразов паралели с триделната организация на космоса, ритуалните действия, царската символика, погребалните представи и индоевропейската митологична традиция. В тази перспектива археологическият предмет придобива втори живот: освен материално свидетелство за определена епоха той се превръща в средство за реконструиране на начина, по който древният човек е организирал и символно е осмислял света.
Маразов работи на границата между археология, сравнителна митология, религиознание и семиотика. Подобен подход неизбежно предполага по-голяма интерпретативна свобода от тази на чисто археологическата типология. Но именно тази свобода прави текста продуктивен – той предлага не окончателна „разшифровка“ на Казиченското съкровище, а модел за неговото четене. Така статията внася в сборника важен методологически контрапункт – напомня, че археологическата находка може да бъде изследвана не само като предмет, който трябва да бъде датиран и класифициран, но и като част от някога функционирала система от представи.
Със статията на Илиана Борисова-Кацарова „В търсене на Via Sagularis в Сердика“, с. 179-187, фокусът се връща към градската топография. Текстът обсъжда via sagularis и intervallum и съпоставя по-стари наблюдения с данни от по-новите проучвания, включително тези при Западната порта на Сердика. Наличните данни позволяват да се допуска улица с функциите на via sagularis в определен участък, но състоянието на проучванията не оправдава категорична реконструкция.
Десислава Такорова в „Късноантичен некропол край Слатинска река, София“, с. 188-219, разширява картината на погребалната топография на Сердика. Поставена след групата публикации за Лозенец, статията позволява некрополната проблематика да бъде видяна не през един-единствен комплекс, а като част от по-широката организация на извънградската територия.
Особено значимо място заема изследването на Надежда Кирова-Йовчева „Villae rusticae на територията на антична Сердика“, с. 220-258. Това е една от публикациите, които най-успешно разширяват представата за античния град отвъд неговите крепостни стени. Ако улиците, обществените сгради и некрополите очертават непосредствената градска структура, villae rusticae въвеждат икономическата територия на Сердика – земевладението, селскостопанското производство, извънградските имения, връзките между градския център и неговия хинтерланд.
Събрани и съпоставени, данните за вилите позволяват да се мисли Сердика не като археологически „остров“, а като център в система от селища, стопански комплекси и комуникации. За статията не е без значение и връзката с научната биография на Константин Шалганов – и неговата последователна работа върху римската villa rustica при Смочан.
Изследването прави каталог на 13 известни вилни комплекса, като систематизира данните за тяхното разположение, хронология, архитектура и функционална организация. Анализирани са жилищните и производствените пространства, водоснабдяването, банските помещения, складовите съоръжения и свидетелствата за земеделие, животновъдство, занаяти и търговия. Особено внимание е отделено на отношенията между вилите, природните ресурси и регионалната пътна мрежа.
Този текст е ценен и по още една причина – той балансира силното присъствие на археологията на смъртта в предходните части на сборника. След мавзолея, гробните съоръжения и некрополите тук се появява археологията на производството, стопанството и всекидневното функциониране на обществото. Именно това разнообразие прави картината на антична Сердика по-пълна.
Анани Антонов в „Археологическите проучвания в кв. „Стефан Караджа“/„Хаджи Димитър“ (София) – шест десетилетия по-късно“, с. 259-292, се връща към по-стари проучвания от дистанцията на натрупаните през следващите десетилетия археологически знания. Самото „шест десетилетия по-късно“ е важно – археологическата документация не е затворен архив, а материал, който може да бъде препрочитан, преоценяван и включван в нови реконструкции. В контекста на професионалния профил на Шалганов – с неговия особен интерес към документацията и музейния фонд – този текст придобива допълнителен смисъл. Текстът започва с думи на Магдалина Станчева, което заедно с цитирането й почти във всяка статия – показва приемствеността в изследователските общности на археолозите.[3]
Ангелос Гугудис представя изследването „Римски и късноантични керамични лампи от проучванията на площад „Св. Неделя“, гр. София“, с. 293-313. Подобен материал може на пръв поглед да изглежда значително по-тесен от проблеми като градската фортификация или некрополната топография, но именно предметите на ежедневието придават плътност на реконструкцията на античния живот. Типологията, технологията и разпространението на керамичните лампи са свидетелство както за локални потребителски практики, така и за културни и търговски контакти.
От малкия предмет перспективата рязко се разширява при Сергей Торбатов – „Нови данни за римския път от Singidunum за Byzantium/Constantinopolis от района на Сливница“, с. 314-333. Изследването извежда археологическия разказ извън непосредственото градско пространство и ситуира Сердика в по-широката система на римските пътища, свързващи Балканите с останалите части на Империята.
В основата на изследването стоят два археологически обекта от северозападните покрайнини на Сливница – т.нар. Романова могила, голяма единична могила, проучена при спасителни археологически разкопки през 2021–2022 г., и разположен на около 40 м от нея обект от римската епоха (II–IV в.), регистриран при теренно изследване през 2016 г. Именно съвместното им разглеждане позволява на Торбатов да премине от характеристиката на отделните археологически структури към реконструкция на пътния ландшафт. Въз основа на местоположението, скромните размери и придобития подемен материал авторът е склонен да отъждестви втория обект с частично проучен селищен комплекс с крайпътна taberna, предназначена да обслужва пътниците по пътя от Singidunum за Byzantium/Constantinopolis.
Особено значение в аргументацията има опитът за уточняване на самото трасе. Торбатов съпоставя известните пътни останки с данните от милиарни колони от района на Сливница и разглежда възможността за съществуването на предполагаемо „северно трасе“ на Диагоналния път. Авторът подхожда предпазливо към тази хипотеза, определяйки я като проблематична при наличните данни, и допуска алтернативно обяснение – една от колоните да е маркирала все още неустановена на терен пряка връзка между Диагоналния път и южния подход към Петроханския проход. По този начин конкретните археологически свидетелства се превръщат в основание за обсъждане на по-сложна система от пътни връзки, включително комуникацията между земите северно и южно от Haemus.
В тази реконструкция Торбатов определя Романова могила като типична крайпътна могила и обръща внимание на тезата, че подобни насипи са могли да изпълняват и ориентировъчна функция за пътуващите. Показателно е самото й местоположение: от върха на могилата се установява визуален контакт със северозападния хоризонт, където пътят преминава седловината между западните възвишения на рида Три уши, а в обратната, югоизточна посока се открива широк обзор по трасето към околностите на Петърч и Костинброд. В този контекст авторът припомня и предположението за използването на някои крайпътни могили като своеобразни станции на т.нар. „оптически телеграф“.
В рамките на сборника това изследване разширява териториалния мащаб на археологическия разказ – от Сердика и непосредствената й среда към комуникационните направления, чрез които градът е включен в по-широката инфраструктура на римския свят.
С Филип Петрунов – „Фибула с изображения от Кокалянски Урвич“, с. 334-338, и Елена Пенчева – „Нови наблюдения върху укреплението в м. Равулско кале при с. Долни Пасарел, Софийско“, с. 339-353, пространството на изследването отново се разширява към Софийското поле и неговите археологически обекти. Публикацията на Петрунов концентрира вниманието върху единична находка и нейната образност, докато Пенчева се занимава с фортификационна структура. Двата текста демонстрират два различни мащаба на археологическия анализ – от конкретния предмет до укрепеното пространство.
Много показателна за самото име на поредицата – Сердика, Средец, София – е статията на Елена Василева „Средновековни и късносредновековни структури от Солни пазар, гр. София“, с. 354-371. Проучването е резултат от спасителни разкопки през 2018 г. в пространството между бул. „Христо Ботев“ и ул. „Позитано“, в границите на историко-археологическия резерват „Сердика – Средец“. Особената стойност на обекта произтича от ясно установената стратиграфска многопластовост. Регистрирани са структури от Късната античност, когато теренът е част от западния некропол на Сердика, средновековен хоризонт от XII в. и значително по-богато представен късносредновековен пласт от XV–XVII в. Особено ценни за реконструкцията на средновековната градска среда са двете полувкопани жилища и свързаните с тях керамични и нумизматични находки, които позволяват сигурно датиране в XII в. и намират паралели в други проучени средновековни структури от централната част на София. Големият принос на изследването се отнася до османския период и възможността археологическият материал да допълни историческите сведения за стопанския живот на София. Проучените 21 отпадъчни ями съдържат значително количество керамика, монети и предмети от всекидневието, а наличието на пещи и металургична шлака дава основание да се допусне съществуването на занаятчийска зона през XVII–XVIII в. Особено представителен е керамичният комплекс от XV–XVII в., включващ кухненски и трапезни съдове – гърнета, кани, чаши, паници и блюда, част от които са украсени с глазура и сграфито. Сред находките се открояват малки тънкостенни паници с изображения на птици и флорален мотив, които имат паралели сред материали от османския период, открити на площад „Св. Неделя“. Археологическите данни позволяват на авторката да потвърди активното обитаване на пространството на Солни пазар и неговата връзка с търговския и стопанския живот на града – заключение, което съществено допълва известното от писмените извори. Чрез материалната култура публикацията добавя нови щрихи към реконструкцията на всекидневието, производството и икономическите функции на средновековна и османска София.
Текстът на Вероника Ламбова – „Многоцветно стъкло от османска София“, с. 372-382, продължава линията на материалната култура и на всекидневието в османския град. Предметите от стъкло са различен тип исторически извор – те свидетелстват за технологии, потребление, естетически предпочитания и контакти и по този начин допълват значително по-често използваните керамични и нумизматични материали. Публикацията внася допълнителна светлина в текста чрез представянето на производството на предмети по техниката millefiori стъпка по стъпка, както и по други техники за изработване на маниста. Повдига се въпросът за връзката на стъклото с присъствието на дубровнишки търговци в София още през XV век, поставен от Магдалина Станчева.
Хронологически най-близо до съвременността е изследването на Владимир Пенчев „Част от колективна находка със сребърни монети на Цар Борис III, произхождаща от София“, с. 383-388. Поставянето му в тома напомня, че археологическата и нумизматичната история на София не приключва с Античността или Средновековието. Градът продължава да натрупва свои материални пластове и през модерната епоха.
Деветият том на „Сердика – Средец – София“ е изключително красиво издание, в голям формат, с дебели корици и с обем от 400 страници, така, както се полага на книга, която ще носи пластове от историографията на столицата, с богати каталози и цветни приложения, които дават достъп до детайла. Но най-важното, което е постигнато в този том, е неговата истинска посветеност на археолога Константин Шалганов – наложена не отвън и не формално, а чрез постепенно проникване в структурата на самото научно съдържание. Част от текстовете са непосредствено свързани с обекти, които той е проучвал – късноантичния мавзолей и некрополните пространства, Сердика и нейната топография, римските вили, археологическото наследство на столицата. Други разширяват тематичния хоризонт към материалната култура, митологичната интерпретация, пътните комуникации, средновековните укрепления и османската София.
В това разнообразие няма пълна тематична еднородност и подобна еднородност едва ли е била целта. По-важното е, че текстовете очертават широтата на едно научно поле и общността, която го изследва. Особено успешни са онези части, в които няколко специалности се срещат около един и същ археологически проблем – както при комплекса в Лозенец – или когато конкретният археологически материал се превръща в основа за по-широка интерпретация, както при изследването на villae rusticae на Надежда Кирова-Йовчева или при текста на Иван Маразов за съкровището от Казичене. Съставителството показва редица добри решения – своеобразното „реставриране“ на един археологически обект чрез представянето му в неговата цялост и живот; оставането на място и съсредоточаването върху детайла, когато това е необходимо, но също и движението, свързаността, напускането на центъра и откриването на пътя. Особено показателни за внимателно обмислената композиция на сборника са неговото начало и неговият край. Томът не се открива единствено с библиографията на Константин Шалганов, а с биографичния текст на Марио Иванов „Константин Шалганов – опит за биография“, който поставя научните изследвания в контекста на конкретния професионален път. Не по-малко смислово натоварено е решението сборникът да завърши с текста „Археологическата благодарност“, който връща към темата за професионалната памет и приемствеността между поколенията археолози.[4]
Посвещаването му на Константин Шалганов придава на изданието характер, който надхвърля рамките на обикновения тематичен научен сборник. То поставя конкретната личност в контекста на институционалната памет на Музея за история на София и едновременно с това събира нови изследвания, които продължават научните полета, с които е свързана неговата професионална дейност. Именно в това съчетание между памет и продължение може да бъде открита една от най-важните характеристики на сборника.
В по-широк план деветият том показва устойчивостта на една научна традиция, започнала през 1976 г. Между първия и деветия том стоят пет десетилетия археологически открития, натрупване на нов изворов материал, промени в музейните концепции и в разбирането за културното наследство, както и няколко поколения изследователи. Затова „Сердика – Средец – София“ може да бъде четена като своеобразна историография на познанието за столицата.
Бележки:
[1] Такава упоритост да бъде продължено изданието може да се дължи именно на неговата идея, но и най-вероятно на човек, който не е престанал да поддържа тази идея – в случая със „Сердика-София-Средец“, мисля че този човек е археологът Магдалина Станчева.
[2] Шестият том от 2016 г. е в памет на Магдалина Станчева – една от знаковите фигури в проучването, опазването и популяризирането на софийското културно наследство. Самият избор един от томовете на поредицата да бъде посветен на нейната памет свидетелства за още една важна нейна функция – да съхранява не само резултатите от научното познание, но и паметта за изследователите и музейните специалисти, благодарение на които това познание е натрупвано.
[3] Вж. и Богдана Богданова, „Археологическата благодарност“, в настоящия том, където връзката между Магдалина Станчева и Константин Шалганов е разгледана като пример за професионална приемственост и памет в археологическата общност.
[4] Имах честта да бъда сред авторите в този сборник с текста „Археологическата благодарност“, поставен от съставителите като заключителна публикация. Статията е посветена на проблемите на градската археология и археологическото наследство на София, разгледани през професионалната дейност и архивното наследство на Магдалина Станчева. Проследени са усилията за проучване, документиране, опазване и интегриране на археологическите структури на Сердика и Средец в съвременната градска среда, както и формирането на разбирането за „археологията на града“ – подход, при който отделните находки и структури се осмислят като части от историческото развитие на градското пространство. В този контекст понятието „археологическата благодарност“ е изведено като израз на професионалната приемственост и памет в археологическата общност. Негов конкретен смислов център е публикацията на Константин Шалганов „Стратиграфски наблюдения върху участък от Сердикийския некропол“ от 1989 г., в която, представяйки материали от спасителните археологически разкопки около базиликата „Св. София“ през 1980 г., той специално отбелязва приноса на ръководителя на проучванията Магдалина Станчева и завършва бележката си с думите: „Използвам случая да изкажа благодарност на ръководителя на разкопките – ст.н.с. М. Станчева, за предоставените ми за публикуване материали от разкопките“ (Шалганов 1989: 59–65). В този жест благодарността надхвърля личното признание и придобива значение на свидетелство за начина, по който се изгражда археологическото познание – чрез съхраняване, предаване и ново интерпретиране на резултатите от труда на предходните изследователи. Поставена в края на мемориалния том, „Археологическата благодарност“ по този начин свързва Магдалина Станчева и Константин Шалганов и връща към една от основните линии на изданието – приемствеността като форма на професионална памет и отговорност към археологическото наследство.
