По повод текста на Георги Василев „Пари за изкуство или пари за формуляри?“ в Портал Култура (виж текста тук)
Текстът на Георги Василев „Пари за изкуство или пари за формуляри?“ поставя въпрос, който отдавна стои пред хората, работещи в културата. Какво всъщност оценяваме, когато разпределяме публични средства за изкуство, и доколко един формуляр може да ни каже нещо за качеството на това, което предстои да бъде направено?
Един проект може да бъде отлично написан. Може да има точен бюджет, убедително описани публики, реалистичен график, партньори и очаквани резултати, но това не ни казва дали изложбата ще бъде добра, дали изследването ще даде нещо ново или дали спектакълът ще има художествено значение. Може да бъде и обратното. Един изследовател да е открил неизвестен архив, който променя познатото за даден художник, но да не умее особено добре да пише проекти. Малък музей да притежава непроучена колекция, но трудно да обещае голяма публика. Или млад куратор да има силна идея, без да разполага с биографията, партньорствата и опита на организация, която от години получава публично финансиране.
Всъщност можем да преброим посетителите, публикациите, събитията и партньорите, но по-трудно да установим дали тези проекти ще представят непознат материал или ще отворят тема, която досега е оставала встрани. Георги Василев поставя този проблем и предлага промяна на гледната точка.
Вместо държавата да се опитва да оценява отделни художествени проекти, повече средства да бъдат насочени към годишните програми на производителите на култура, включително институции, организации, независими артисти и колективи. Той посочва като основания за оценка техния капацитет, устойчивост, история и обем на дейност. В текста присъства и английският пример. Независимият преглед на Arts Council England, ръководен от баронеса Маргарет Ходж, също поставя проблема с натрупаната бюрокрация и необходимостта системата да има повече доверие в хората и организациите, които създават култура. Ясно е, че недоволството от сложните процедури и огромния труд около кандидатстването не е някаква местна българска особеност. Показва и че при една много по-развита система въпросът не е само колко средства се разпределят, а и как се вземат решенията за тях.
Посоката, която Василев предлага, има смисъл. Национална галерия, театър или музей не би трябвало непрекъснато да доказва чрез отделни конкурси защо има нужда от средства, за да върши работата, заради която съществува. Ако една национална институция има професионален екип и собствена програма, нормално е да разполага с достатъчно средства и време, за да я планира. Но оттук започват и следващите въпроси. Какво например означава организация или институция, „доказала художествената си експертиза“? Как се доказва? Доказва се по времето, през което съществува? Доказва се по броя реализирани проекти или по размера на публиката? Доказва се по международните партньорства, по бюджета или по професионалната биография на хората, които работят в нея? Всеки от тези показатели казва нещо, но сам по себе си не е равен на качество.
Има и друг проблем. Капацитетът на тези организации не е възникнал от нищото. Организация, която десет години е получавала публични средства, естествено е могла да изгради екип, да направи повече проекти, да създаде партньорства и да стане по-видима. След време именно тези натрупвания започват да доказват нейния капацитет и да ѝ дават предимство при следващо финансиране. А как една нова организация може да стане „доказана“? Или как млад куратор или нов екип получава възможност да покаже какво може, ако основните средства отиват при тези, които вече са имали време и ресурс да натрупат история?
Струва ми се, че има реална опасност една система, създадена с идеята да даде свобода на професионалистите, да даде още по-голямо предимство на вече утвърдените. Така че програмното и проектното финансиране могат да решават различни проблеми. Например едното дава устойчивост и възможност за дългосрочно планиране. Другото може да остави отворена врата за нови хора, организации и идеи.
И стигаме отново до проблема, че някой все пак трябва да избира като даде качествена оценка. Ако има средства за сто проекта, а кандидатстват триста, някой трябва да реши кои сто от тях ще бъдат подкрепени. Ако финансираме не отделни проекти, а годишни програми, изборът отново остава, но вече ще решаваме коя организация и коя програма заслужават публично финансиране.
Така че оценяването не изчезва, а само се премества на друго ниво и затова въпросът за експертите не може да бъде заобиколен с промяна на начина на финансиране, а и думата „експерт“ сама по себе си не е гаранция за качествено оценяване. Затова е важно да е ясно доказани експерти по какво са те. Необходимо е да има повече от една оценка. Големите разлики между оценките на експертите да бъдат разглеждани, а не просто събирани и делени. И не на последно място оценките на експертите трябва да бъдат аргументирани. Но не с коментар като „Концепцията на проекта не е убедителна“. Трябва да е обяснено кое е неубедителното. Авторът не познава материала ли? Проектът повтаря вече направено или липсва връзка между идеята и произведенията? Бюджетът е несъразмерен с резултата? Професионалното мнение на експертите може да бъде различно и това е нормално. Но когато от него зависи разпределянето на публични средства, мнението трябва да може да бъде ясно пояснено. И не на последно място, експертната работа трябва да бъде адекватно платена. Ако от един специалист се очаква да чете сложни проекти, да провери твърденията в тях, да сравни предложенията и да напише смислена оценка, трябва да му бъдат дадени време и възнаграждение за това. Иначе се изисква професионална отговорност, без да са създадени условия за нея. Самата смяна на една комисия няма да реши проблема, ако начинът на финансиране е лошо устроен. Но важи и обратното: по-добрият начин на финансиране няма да работи с лоша експертиза.
А според мен най-същественият въпрос е дали държавата има представа за това какво е важно да бъде изследвано, показано и запомнено. Защото финансирането е част от културната политика, но не е самата културна политика. И това се вижда добре при проекти, които изискват дълга подготовка. През 2026 г. например се навършват 125 години от рождението на Николай Дюлгеров, но и 130 години от рождението на Кирил Цонев. Изложбата и изследователската работа по този повод за Дюлгеров се реализират от НБУ, Фондация „Център Българо-европейски културни диалози“ и Италианския културен институт в София без държавно финансиране. Този пример не означава, че държавата е длъжна да финансира всяка годишнина или непременно точно този проект. Въпросът е кой трябва предварително да знае, че една годишнина може да има национално значение, и кога трябва да започне разговорът за нея. Защото една голяма ретроспектива може да изисква произведения от няколко държави, архивни проучвания, реставрация, права, транспорт, научен каталог. За такава изложба не може да започне да се мисли няколко месеца преди юбилея. Същото се отнася за непроучена музейна колекция, важен архив или произведения, които се нуждаят от реставрация. Значението им не възниква, когато някой реши да кандидатства за пари.
И ако държавата просто разпредели годишни бюджети между добри организации и им каже да правят програмите си, пак няма гаранция, че някой ще поеме точно тези задачи. Това е разликата между културен живот и културна политика. Културният живот може да бъде движен от музеи, университети, художници, фондации, независими пространства и отделни хора и много често оттам идват най-интересните инициативи. Културната политика трябва да вижда и онова, което няма да възникне непременно от само себе си. Тя трябва да има по-дълъг хоризонт, да знае какво в културното наследство е останало непроучено, кои значими теми предстоят, какво изисква години подготовка. И така възниква въпросът кой определя тези приоритети.
Не мисля, че това трябва да бъде решение само на Министерството на културата или на един постоянен кръг от експерти. В такъв разговор трябва да участват националните културни институции, университетите и научните среди, регионалните музеи, професионалните организации и независимият сектор. Те могат да посочват теми, личности, колекции, архиви и проблеми, които изискват по-дългосрочно внимание. Предложенията трябва да бъдат аргументирани и обсъждани, а определените приоритети да не остават непроменими с години. Иначе просто ще създадем още един затворен кръг, този път на „национално значимите“ теми.
Нямам предвид държавата да съставя списък с „правилните“ художници или да казва на кураторите какво трябва да показват, защото художествената оценка и публичната отговорност са различни неща. Така че, когато се разпределят публични средства, избор така или иначе се прави и тук идва още един въпрос от текста на Василев, според който художествената стойност се определя от „общественото внимание и интерес към резултата“.
Що се отнася до обществения интерес, той показва колко внимание е привлякло едно културно събитие, но това не е същото като художествена или историческа стойност. Една изложба на световно известно име може да привлече десетки хиляди посетители, имахме скоро такъв случай с изложбата на Гийермо Лорка в Националната галерия. Изложба, която за първи път показва неизвестен архив на почти забравен български художник, вероятно ще има много по-малка публика. Но от това не следва, че първата има по-голямо значение. Защото публиката може да поиска онова, което вече познава, и много по-трудно би се сетила да поиска нещо, за което още не знае.
Така че кой трябва да „поиска“ непознатия художник? Пазарът? Публиката? Социалните мрежи? Тук са необходими музеите, университетите, изследователите, кураторите и критиката. Тяхната работа не е само да обслужват съществуващ интерес. Тези институции произвеждат знание и понякога трябва да фокусират общественото внимание върху нещо, което е било забравено или никога не е било достатъчно познато. Особено при културното наследство има проекти, чиято стойност е в изследването, архивната работа, в атрибуцията, реставрацията, научното издание. Резултатът от подобна работа може да остане важен десетилетия, без някога да е събрал огромна публика.
Ако започнем да мерим значението чрез посещаемост и видимост, публичното финансиране ще започне да следва логиката на пазара. Тогава трябва да се запитаме защо изобщо ни е необходимо публично финансиране на културата.
Струва ми се, че изборът не е между формуляри и свобода или между проектно финансиране и пари за „доказаните“ институции. По-разумно би било различните задачи да имат различен начин на финансиране. Националните институции имат нужда от достатъчно и предвидимо финансиране, за да могат да планират собствената си работа за няколко години напред. Националната галерия не би трябвало за всяка значима изложба да започва от въпроса откъде ще намери средства. Трябва да има и проектно финансиране за независими организации, нови екипи, експериментални идеи и хора, които още нямат институционален капацитет. Иначе системата ще започне да се затваря от само себе си.
Да не говорим, че има нужда от национален културен календар, мислен няколко години предварително. Не календар от юбилейни церемонии, а професионално обсъждани личности, събития и теми, които заслужават изследване и представяне. Което, разбира се, не означава всяка годишнина автоматично да получава пари, но означава държавата поне да знае какво предстои и да може да прецени кое изисква по-дълга подготовка.
Проектите с национално значение и свързаните с културното наследство също трудно могат винаги да се състезават по една и съща схема с десетки напълно различни предложения. Не виждам причина и една изложба, научно издание, фестивал и спектакъл да бъдат оценявани с едни и същи мерки. При едното публиката може да бъде важен показател. При друго приносът може да бъде в открития архив или в научното издание, което ще остане след края на проекта.
Така че текстът на Георги Василев поставя важния въпрос как публичните средства да стигат до изкуството, вместо голяма част от усилието да потъва в кандидатстване и отчитане, но след този въпрос трябва да бъде зададен още един: кой определя културните приоритети на държавата? Защото проблемът не е само кой раздава парите, а за какво ги даваме и какво искаме да остане след тях.
Снимка: Посетители в изложбата „150 години Христо Берберов“, НБУ. Снимка: Анжела Данева
