Курираната от Юлия Върбанова и Росица Гичева-Меймари изложба „София–Истанбул: мост на изкуството“ обединява общите културни връзки между България и Турция чрез универсалния език на изкуството. Изложбата, която продължи от 31 юли до 14 август 2026 г., можеше да бъде видяна в галерия „Истиклял Санат“ на Община Бейоглу.
Основното понятие, което изложбата „София–Истанбул: мост на изкуството“ предлага на зрителя, е „мост“, а днес особено голяма част от международните културни проекти се оформят около тази метафора. Казва се, че изкуството е средство, което преминава отвъд граници, сближава общества и прави видими общи ценности. Но тъкмо поради това понятието за мост налага и критически прочит, защото мостът по същество свързва два отделни бряга, докато историческата връзка между Балканите и Анадола определя не толкова срещата на два откъснати един от друг свята, колкото културни движения, преплели се едно в друго през вековете. Така изложбата в галерия „Истиклял Санат“ на Община Бейоглу трябва да бъде оценявана не само като нова връзка, изградена между две страни, а като препрочит чрез съвременното изкуство на де факто съществуваща обща памет. Това, че кураторките Юлия Върбанова и Росица Гичева-Меймари изграждат изложбата около оста на паметта, е уместно начало, но истинският успех на изложбата трябва да се търси в това дали тя успява да направи видима противоречивата, фрагментарна и множествена структура на паметта.
Кураторите Юлия Върбанова и Росица Гичева-Меймари
Първото, което привлича внимание в изложбата, е ясно изразената ѝ хетерогенна структура. Картини и скулптури във фигуративни и абстрактни композиции са представени в един и същи изложбен ред. Това разнообразие поражда и следния въпрос: онова, което действително свързва тези произведения, са техните собствени формални и концептуални отношения? Или това е културният метаразказ, предложен от заглавието на изложбата? Нека разгледаме този въпрос през произведенията, включени в изложбата.
Зиятин Нуриев, „Утроба“, 2020; Джошкун Сами, „Хромозома на съдбата“, 2023
Скулптурата „Утроба“ на скулптора Зиятин Нуриев, който преподава в специалност „Скулптура“ в Университета „Мармара“, се откроява като една от най-силните спирки в изложбата. Геологическата памет на базалта, защитните и съзидателни асоциации на утробата заедно приканват паметта да бъде мислена като умствено и материално явление. Камъкът тук се превръща в жив организъм, който носи времето в себе си.
В сходна посока произведенията „Хромозома на съдбата“ и „Резиденция BY“ на Джошкун Сами обогатяват дискусията за паметта, която изложбата отваря, чрез връзката, която изграждат между биологично наследство и културно предаване. Погледната така, идентичността е напластяване, което през поколенията се пише отново и отново, а наситеността на композициите върху повърхностите на творбите напомня, че паметта се състои от наслагващи се едни върху други утайки.
Един от най-поетичните дялове на изложбата са акварелите „Лодки по белия Дунав“ и „Есен в Истанбул II“ на Ертан Алев. Събирането на Дунав и Истанбул в една и съща изложба по същество не е случайност. Реката и морето тук са исторически свидетели на миграцията, търговията, раздялата и срещата. Така понятието за мост започва да придобива смисъл във визуалния език на някои произведения. Същото изглежда валидно и за работата „Село в Родопите“ на Валентин Асенов-Хъкъла. Пейзажът тук престава да бъде декор на националистическа романтика и се превръща в своеобразен архив на общи форми на живот. Родопите трябва да бъдат мислени не само като област на България, но и като културна топография, заела място в общата памет на балканската география.
Ертан Алев, акварели: 1. „Лодки по белия Дунав“, 2026; 6. „Есен в Истанбул II“, 2025
Една от работите, които най-добре представят тази плуралистична структура на изложбата, е пространствената работа „Seperato I“ на Шевкет Сюнмез. Когато се погледне разположението на произведението в пространството на галерията, със своята сгъваема, пропусклива структура, която образува своеобразен праг, работата изгражда физическа и мисловна граница между вътрешното пространство на галерията и непрекъснатия пешеходен поток на булевард „Истиклял“. Докато зрителят обикаля около произведението, то поражда перспектива, която няма една-единствена гледна точка, а постоянно се измества. В това отношение работата предлага дори по-продуктивно предложение от метафората за моста в заглавието на изложбата. Защото, докато мостът свързва два края, работата на Сюнмез предлага освобождаване от статичните връзки, движение и оставане на явлението принадлежност в състояние на отложеност. Заглавието на произведението изгражда силна връзка с опита на миграцията, преместването и постоянното препозициониране в балканската история и се явява като критическа възлова точка, която поставя под въпрос основните понятия на изложбата. Произведението на Сюнмез напомня, че мостът не е статичен и сигурен, и че преходите, праговете и неопределеностите са неотделими части от културната памет.
Джошкун Сами, „Резиденция BY“, 2023; Шевкет Сюнмез, „Seperato I“
Произведенията „Носталгия“ и „Очакване“ на Камбер Камбер отварят друга дискусия. Паметта и носталгията са понятия, които често се смесват едно с друго. Но докато носталгията разкрасява миналото, паметта носи в себе си пукнатините, загубите и травмите на миналото. Работите на Камбер могат да бъдат прочетени именно през това напрежение. Очакването е очакване не само на бъдещето, но и на онова, което няма да се върне.
По сходен начин „Сутрешна молитва“ на Бехчет Данаджъ кара зрителя да мисли как културната принадлежност се поддържа отвъд националните граници чрез всекидневни ритуали, а вярата тук се превръща в израз на културна приемственост.
Да се споменат всички художници и произведения в изложбата надхвърля границите на този текст. Но основният проблем, който се усеща в изложбата като цяло, изглежда е, че концептуалните връзки на някои произведения се опират прекалено много върху биографиите на художниците. Да си роден или живял в България само по себе си не може да направи едно произведение носител на идеята за „памет“ или „мост“. Езикът на съвременното изкуство може да отвори глобално поле за дискусия дотолкова, доколкото успява да надмогне биографията. Докато силните произведения постигат това, някои работи се затрудняват да изградят същата наситеност без подкрепата на изложбения текст. Най-важният принос на „София–Истанбул: мост на изкуството“ може да бъде видян като потенциала да изведе отношението между Турция и България отвъд дипломатическия дискурс на приятелството. Изложбата показва, че общата памет на балканската география не е едногласна и че представлява културно поле, образувано от миграции, срещи, забравени неща и повторни припомняния.
В крайна сметка е недостатъчно тази изложба да бъде четена само като символичен мост, изграден между две страни. Основният проблем не са идентичностите, стоящи на двата бряга на моста, а напротив – преосмислянето чрез съвременното изкуство на вплетени една в друга истории, езици и културни опити. Най-силните произведения в изложбата изпъкват именно в тази точка. Тези произведения са важни не защото изграждат мост, а защото правят видимо колко сложна е историята, която тече под моста. Затова „София–Истанбул: мост на изкуството“, въпреки своите липси, придобива значение като изложба, която приканва зрителя да постави под въпрос как се изгражда общата памет и как тя непрекъснато се пише отново.
Оригинална публикация в Milliyet Sanat, 10 август 2026: виж тук
Снимки в галерията:
Валентин Асенов – Хъкъла, „Село в Родопите“
Камбер Камбер, „Носталгия“
Камбер Камбер, „Очакване“
Бехчет Данаджъ, „Сутрешен намаз“
Общ изглед от изложбата
Общ изглед от изложбата
Владимир Димитров и Росица Гичева-Меймари
