Доц. д-р Георги Лозанов е български културолог, експерт в областта на медиите и журналистиката, гост-преподавател в Нов български университет. Работи в списание „Българско фото“ (1983–1989), след което е редактор и заместник главен редактор на вестник „Култура“. Главен редактор е на списание „Егоист“ в последния период от неговото издаване (2004–2006), както и на списание „Пет звезди“ (2006–2010). От 1994 г. е доцент във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Преподава като гост-преподавател в Нов български университет, НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ и Националната художествена академия.
Автор е на множество статии, изследвания и книги, сред които „Какъвто трябваше да бъда“ (Пловдив: Летера, 2010), „Пластики и прочити“ (съвместно с Павел Койчев, 2010), „Мое дясно“ (София: Сиела, 2011) и „Земното щастие“ (Велико Търново: Фабер, 2020).
СК: НБУ е създаден като различен модел на университет. Кои черти на този първоначален модел според Вас са останали определящи за университета и кои са се променили най-съществено през изминалите 35 години?
Доц. Георги Лозанов: НБУ е първият у нас университет, създаден в условията на отворено общество и в програмна защита на неговите ценности: доверие в разума и право на недоверие в авторитети и табута, критично мислене и автономност на избора, граждански контрол и мирна смяна на властта, толерантност към различните и нетолерантност към нетолерантността…
Устойчивото е, че ценностите на отвореното общество по мои наблюдения продължават да предопределят подбора на преподавателите, отношенията им със студентите и учебното съдържание, въпреки не губещите влиянието си инерции на бившето затворено общество, които изострят борбата за „душите на младите“.
Промени се усещането за образователна екзотика, дошло от появата на частен университет, който не се нуждае от държавата, а всичко решава сам в диалог със студентите, пожелали да станат негови клиенти. Отдавна вече това е „новото нормално“ за родния пазар на знанието и по тази линия НБУ е модел на подражание, включително за държавните университети.
СК: Проф. Богдан Богданов пише за трудността, която възниква от „разминаването на модела и реалността“. Как според Вас една вече утвърдена институция може едновременно да пази принципите, върху които е създадена, и да ги променя според новата реалност? Как изглежда този баланс в НБУ днес?
Доц. Георги Лозанов: Предполагам, че проф. Богданов е имал предвид разминаването между реално възможното и моделно заложеното, което той със своята прословута взискателност и самовзискателност си е представял, че трябва да осигури на „любимото му дете“, както наричаше НБУ. Но и така постигна повече от всеки друг в образователното поприще, защото извън безспорните си качества на учен, педагог и администратор, беше интелектуално гуру на идващите поколения, готови да го следват. И аз самият го възприемах така, независимо че го чувствах приятел.
Тук обаче искам повече да говорим за драматичното разминаване след кончината на професора между ценностите, присъщи на университета и надигналата се автократска вълна по света, която на местна почва получава все по-отчетлив профил на ресъветизация. И скоро може да се наложи на НБУ, следвайки принципите си, да влезе в ролята, която за кратко – от идването на власт на Хитлер до идването като ректор на Хайдегер, играе Фрайбургският университет преди близо век, опитал се да се противопостави на антисемитската пропаганда и да запази автономията си и преподавателите си евреи.
В случая с НБУ днес – да се противопостави на руската пропаганда (впрочем отдавна го прави под ръководството на проф. Димитър Вацов), да даде академично убежище на преследвани преподаватели и идеите им и, разбира се, да не допусне смяна на ректора с колаборационист.
СК: Ако на 35 години НБУ трябва да си зададе един особено важен въпрос за самия себе си, който не бива да остане извън юбилейната равносметка, какъв според Вас трябва да бъде той?
Доц. Георги Лозанов: Доколко успява да възпита не инструментално, а ценностно отношение към преподаваното знание и да го превърне в част от културната идентичност на студентите си, а тях в културни хора?
СК: По какво човек, който гледа НБУ отвън, може днес да разпознае неговия различен университетски модел?
Доц. Георги Лозанов: Преди години сигурно бих казал друго, но сега ми се струва, че особено физиономично за НБУ е преподаването на изкуства – литература, музика, живопис, графика, фотография, кино, дизайн, мода… Това е неблагодарна работа, на ръба на „образователния мистицизъм“, защото предполага дисциплинарна подготовка на таланта, който сам по себе си е израз на креативна недисциплинираност – нещо като да преподаваш свобода.
Но имам впечатление, че НБУ се справя все по-перфектно, веднъж с разширяването в него на автономни творчески пространства и формати – театър, галерия, библиотека, ателиета, студиа, майсторски класове… И втори път, с интегрирането в рамките на университета на изкуството с хуманитаристиката в полза на присъщата за съвременното изкуство неразривност между творба и интерпретация. Така НБУ добива авторитета на културна институция, и то за съвременно изкуство, каквито в София чувствително липсват, въпреки интереса точно на младите.
СК: Кои две-три личности днес според Вас правят НБУ разпознаваем извън самия университет? Какво е необходимо, за да може личният научен, културен или обществен авторитет на един преподавател да се превърне и в авторитет за институцията, към която принадлежи?
Доц. Георги Лозанов: Много повече са от две-три личности, но ще спомена проф. Веселин Методиев, проф. Васил Гарнизов, проф. Михаил Неделчев, проф. Пламен Дойнов…, като именно отговор на въпроса за разпознаваемостта. Те са авторитети на университета и извън университета, защото са интелектуалци – демонстрират освен научна и морална компетентност и могат да бъдат „съвест на нацията“, да й помогнат да разпознава доброто и злото в собствената й история. Такива очаквания към НБУ създаде проф. Богданов още с откриването му – уроците му да не са само за студенти, а за цялото общество.
