Петко Стайнов е сред личностите, свързани със създаването и първите години на Нов български университет. Заедно с проф. Васил Гарнизов и Димитър Дочев през май 1990 г. във вестник “Век 21”, год. 1, бр. 8, публикуват текста „За новия български университет“, който се превръща в манифест за създаването на НБУ. Петко Стайнов е филолог, специалист по български език и литература, завършил Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1982 г., а през 2004 г. придобива магистърска степен по приложение на информационните и комуникационните технологии в образованието и обучението в Университета „Луи Пастьор“ в Страсбург, Франция. Работил е като научен сътрудник в БАН и в Дома на науките за човека в Париж, преподавал е мултимедийни приложения в Националния институт за източни езици и цивилизации (INALCO) в Париж. От 1997 г. преподава мултимедия и интернет технологии в НБУ, а от 1998 г. ръководи магистърски програми към департамент „Информатика“. Автор е на научни публикации в областта на езика и познанието, етнопрагматиката, мултимедиите и приложението на информационните технологии в образованието.Петко Стайнов е внук на големия български композитор акад. Петко Груев Стайнов и продължава семейната традиция за съхраняване на неговото музикално наследство като ръководител на фондация „Петко Груев Стайнов“, създадена през 1998 г.
СК: НБУ е създаден като различен модел на университет. Кои черти на този първоначален модел според Вас са останали определящи за университета и кои са се променили най-съществено през изминалите 35 години?
Петко Стайнов: Струва ми се, че от историческа гледна точка в първоначалния модел на НБУ можем да разграничим три основни типа черти:
- такива, които към момента на създаването на университета бяха уникални за България, но които постепенно се банализираха поради възприемането им от останалите висши учебни заведения – например кредитната система и тристепенното университетско образование, които станаха задължителни за всички университети в страната след официалното присъединяване на България към болонския процес;
- такива, които с времето бяха редуцирани, изоставени или напълно трансформирани в резултат на икономическата и социалната им непригодност или заради трудната им приложимост към области, различни от тази на хуманитарните и социалните науки – тук мисля най-вече за принципа на либералните изкуства (който към днешна дата намира проявление единствено в общоуниверситетските курсове за знания) и за по-общия принцип на изборност на курсовете, който в течение на годините беше подложен на все повече и повече ограничения, довели в крайна сметка до един по-„коридорен“ характер на учебните програми;
- такива, които останаха почти непроменени и които и до ден днешен правят НБУ еднозначно разпознаваем сред останалите висши учебни заведения в страната – тук на първо място бих посочил студентската свобода при избора и комбинирането на програмите (стандартни/индивидуални, мейджър/майнър) и формите на обучение (редовна, дистанционна, комбинирана); и на второ място фундаменталното разграничение между предметни области (департаменти) и степени на обучение (факултети), което в голяма степен гарантира качеството на програмите и отделните курсове.
СК: Богдан Богданов пише за трудността, която възниква от „разминаването на модела и реалността“. Как според Вас една вече утвърдена институция може едновременно да пази принципите, върху които е създадена, и да ги променя според новата реалност? Как изглежда този баланс в НБУ днес?
Петко Стайнов: Мисля, че самият професор Богданов дава отговор на този въпрос преди повече от десет години в един филм, посветен на НБУ. Там той казва, че една от големите отличителни черти на университета е способността на неговия екип и в частност на неговото ръководство бързо да променя това, което трябва да се промени.
Така например въвеждането на нехуманитарни специалности с по-приложна насоченост като информатиката, телекомуникациите или биологията налагат, от една страна, известно ограничаване на изцяло свободния избор на курсове от студентите (така се появиха съществуващите и досега „задължително-избираеми курсове“), и от друга страна, въвличането в учебния процес на преподаватели, идващи от практиката и неотговарящи задължително на формалните (и недомислени) изисквания на закона за висшето образование. Привличането на тази категория преподаватели, които имат критично важно значение за успеха сред студентите на магистърските програми по гореспоменатите дисциплини, и до днес остава възможно благодарение на включването им в екипи, водени от щатни преподаватели в университета.
Способността за извършване на бързи промени имаше решаваща роля и при реорганизацията на учебния процес по време на пандемията от Ковид 19 през 2020-2021 година. Преминаването към дистанционно обучение беше практически безболезнено благодарение на бързата адаптация на информационната инфраструктура към новата ситуация, както и на факта, че за да се гарантира на студентите свободата да могат да се подготвят, без да е необходимо да посещават занятията, повечето курсове разполагаха с вече дигитализирани учебни материали, достъпни на платформите за дистанционно обучение.
В същото време смятам, че опитът от функционирането в условията на локдаун не беше капитализиран в достатъчна степен за развитието на синхронното дистанционно обучение (предлаганото в момента е предимно асинхронно), което по скромното ми мнение би могло да промени съществено позиционирането на НБУ както в национален, така и в международен план.
СК: Ако на 35 години НБУ трябва да си зададе един въпрос за собственото си развитие, който не бива да си спестява, какъв според Вас трябва да бъде той?
Петко Стайнов: Мисля, че основният въпрос, на който НБУ все още не е дал еднозначен отговор, е какъв трябва да бъде неговият профил. Този въпрос обаче може да има различни измерения.
Така например е очевидно, че семата „универсалност“ отдавна е изпаднала от значението на думата „университет“ и в този смисъл НБУ спокойно би могъл да потърси по-добро фокусиране на тематичния си обхват, дори и това да е за сметка на изначално обявената ориентация към хуманитарните науки и изкуствата. Това, разбира се, не трябва да се прави прибързано, особено в момент, в който стремглавото развитие на технологиите е на път да преобърне изцяло установените парадигми, както в науката, така и в икономиката, та дори и във всекидневния живот.
Една друга перспектива, в която може да бъде поставен въпросът за профила, е тази на противопоставянето между елитарност и масовост. Поне за мен, преди 35 години новият университет беше замислен като елитарно учебно заведение. И първите програми, разработени в НБУ (те бяха основно магистърски), и първите студенти, които се записаха в тези програми, бяха изключително качествени. С течение на времето, обаче, икономическите условия наложиха една преориентация към по-масови образователни продукти, които, струва ми се, днес преобладават в портфолиото на университета. Новите предизвикателства, свързани с технологиите, които споменах по-горе, биха могли да бъдат добър повод за преобръщане на настоящата тенденция, още повече че, според мен, днес НБУ разполага с изключителен човешки потенциал за развитието на елитарни учебни програми.
Едно трето измерение, имащо отношение към профила на университета, е свързано с мястото на научните изследвания в неговото поле на действие. Безспорно е, че с развитието на докторските програми НБУ се позиционира като изследователска институция, но мисля, че едно по-тясно обвързване на изследователската дейност с учебните програми от по-ниските равнища би помогнало за по-добрата разпознаваемост на университета в научно отношение, което от своя страна би благоприятствало развитието му по посока на елитарност.
Не на последно място определящо за профила на университета е неговото позициониране в международен план. Независимо че множеството двустранни споразумения за мобилност, няколкото учебни програми на чужди езици (главно на английски) и участието в някои международни академични мрежи свидетелстват за една отвореност на университета към външния свят, увеличаването на целенасочените усилия по привличане на чуждестранни студенти, както в редовните, така и в дистанционните програми, би засилило присъствието на НБУ на международната сцена и би му помогнало да се справи с предизвикателствата на задълбочаващата се демографска криза в страната.
СК: Вие сте сред авторите на манифеста „За новия български университет“ от 1990 г. Ако трябваше да го напишете отново днес, кой негов принцип бихте запазили без промяна и кой бихте формулирали по друг начин след 35 години опит?
Петко Стайнов: Принципът, който бих запазил, е принципът за динамиката, както в отношенията между преподаватели и студенти, така и в конструирането на самата институционална структура на университета, в която, за да цитирам буквално, „отделните департаменти не са създадени веднъж завинаги, а могат да се прекрояват според научната конюнктура или преподавателската наличност“. Мисля, че този принцип беше реализиран още в най-ранните форми на новия университет и до ден днешен продължава да бъде отличителна черта, както на вътрешното му функциониране, така и на публичния му образ.
А това, от което бих се отказал днес, е възгледът за „традицията“, която манифестът разглежда като непреодолимо зло. Истината е, че инициативата за създаване на един нов български университет беше предизвикана не толкова заради усещането за институционалната закостенялост на съществуващите висши учебни заведения, колкото от възгледа, че повечето от хората, които въплъщаваха тези институции, не бяха нито склонни, нито способни да се променят. А този възглед се оказа в голяма степен погрешен, защото доста от хората, които визирахме персонално, без да ги назовем, впоследствие се озоваха в НБУ и се вписаха доста успешно в утвърждаването му като иновативна образователна институция.
Другият проблем с традицията е, че тя не се възприема еднозначно от различните прослойки в обществото. И фактът, че например Софийският университет, който в началото на 90-те години изглеждаше като крепост на ретроградността, днес стои начело на университетските класации, не се дължи само на широкото присъствие на точните науки в неговото портфолио, но и на публичния му образ (заслужен или не) на „най-стара“ и в този смисъл „традиционна“ образователна институция, която е „устояла“ на превратностите на времето.
Между другото важността на установяването на традиции за заздравяването на устойчивостта на институцията се е разбирала от ръководствата на НБУ през всичките 35 години от неговото съществуване. В резултат на това днес университетът се радва на един по-скоро положителен публичен образ, независимо от безпочвените злословия, на които често е бил предмет.
СК: Когато си представяхте новия университет в началото, какво от онова, което НБУ се превърна впоследствие, не бяхте предвидили? И промени ли то разбирането Ви за това какъв университет е възможно да бъде създаден?
Петко Стайнов: Това, за което поне аз не се бях замислял в началото, беше икономическият аспект на начинанието. В началото на 90-те години, когато живеехме в една по същество революционна обстановка, си представяхме, че идеите са необходима, но и в голяма степен достатъчна предпоставка за постигането на промяна. Разбира се, това не беше така и, струва ми се, че това, което НБУ представлява днес, е в голяма степен резултат от пазарните условия, в които той се разви през годините и от умението на ръководството да прави разумните компромиси между тези условия и основополагащите принципи, изложени в манифеста и развити по-късно от Дружеството за нов български университет.
Освен финансовите фактори, ключова роля оказаха и законовите изисквания, които бяха формулирани години след създаването на университета. И макар представители на НБУ да имаха някаква възможност за влияние върху текстовете на приетите закони, и Законът за висшето образование, и по-късно приетият Закон за развитието на академичния състав, наложиха ограничения, които се отразиха негативно върху възможността за приложение на някои от основополагащите принципи на новия университет. Това най-вече се отнася до прилагането на принципа на динамиката, както при формирането на екипите, така и при дефинирането на тематичните области на учебните програми.
И за да отговоря с две думи на втория Ви въпрос, ще кажа, че в наши дни един независим (нарочно не го наричам частен) университет в България трябва да изпълнява поне две условия – да има правото да издава официално признати дипломи и да е способен изцяло да се самофинансира. Нито едно от тези две условия, уви, не сме имали предвид при лансирането на инициативата за създаване на нов университет. И това е може би една от основните причини за някои разминавания между първоначалната идея и днешната й реализация, която, бих искал да подчертая, далеч не е разочароваща!
