Юлиян Попов е български писател и министър на околната среда и водите в три правителства: служебното правителство на Марин Райков, редовното правителство на Николай Денков. както и служебното правителство на Андрей Гюров. Правнук на българския македонски деец Никола Габровски и на Георги Рафаилович.
От 1985 до 1990 г. е редактор в списание „Факел“. През този период превежда и представя редица неизвестни дотогава в България автори, като Даниил Хармс (автор на първия български превод на пиесата му „Елизавета Бам“), Дмитрий Пригов и други. Редактор е на 2 сборника на Владимир Висоцки.
Той е сред създателите на Нов български университет и негов пръв изпълнителен директор. Директор е на британската благотворителна организация Friends of Bulgaria. Председател е на управителния съвет на Европейския институт за ефективност на сградите, базиран в Брюксел, и на управителния съвет на фондация „Елизабет Костова“. Политически съветник е за Централна и Източна Европа на Европейската климатична фондация.
Автор е на множество статии, публикувани в България и чужбина – за разрастването на Европа, английския живот и политика, образованието по света, и на книгите – „Английска България или Швейцария на Балканите“, Сиела, 2004; „Островът на мъглите“, Сиела, 2006, второ издание 2010.
СК: НБУ е създаден като различен модел на университет. Кои черти на този първоначален модел според Вас са останали определящи за университета и кои са се променили най-съществено през изминалите 35 години?
Юлиян Попов: При създаването си НБУ беше основно предприемаческа инициатива и амбиция за системна промяна. Буквално всеки ден измисляхме и реализирахме нови неща – нови програми, нови курсове, нови форми на обучение, нови формати на общуване между преподаватели и студенти. Дружеството за Нов български университет се беше родило от нетърпението и несъгласието на група млади хора, които не искаха да приемат втвърдената рециклираща система на университетското образование по онова време. Те искаха гъвкавост и взаимодействие, не институционална йерархия и наливане на знания. Много нови науки просто не можеха да пробият стените на университетската система. НБУ отвори широко врати за тези дисциплини и ги насърчи да се включат в един нов академичен живот.
Надявам се тази отвореност, смелост и интелектуална непримиримост да е останала като определяща нагласа на живота и образованието в НБУ.
СК: Богдан Богданов пише за трудността, която възниква от „разминаването на модела и реалността“. Как според Вас една вече утвърдена институция може едновременно да пази принципите, върху които е създадена, и да ги променя според новата реалност? Как изглежда този баланс в НБУ днес?
Юлиян Попов: Чрез постоянно обновяване. Обновяването е фундамент на академичното образование. Когато моделът е реално динамичен, когато е готов да приема предизвикателствата на науката, обществото и непосредствената среда, тогава истинската академична институция се запазва жизнена.
В същото време един университет трябва да познава себе си, начина, по който се е родил, грешките, успехите и препятствията, през които е минал. Университетът е жив организъм, но той трябва да е и жизнен организъм, търсещ, да се адаптира и развива.
СК: Ако на 35 години НБУ трябва да си зададе един въпрос за собственото си развитие, който не бива да си спестява, какъв според Вас трябва да бъде той?
Юлиян Попов: Търся ли? Променям ли се? Променям ли? Това са въпроси, които поддържат университета жизнен. Разбира се, университетът трябва да си задава и много други въпроси. Науката е питане и съмнение. А академичната институция съществува, за да опазва, формира и променя. Промяната, която един университет предизвиква, трябва да е основана на дебат, несъгласие и търсене.
Наскоро излязоха тревожните резултати на PISA 2025. Те показват някои доста тревожни, дори опасни тенденции в образованието и знанието. Най-общо бих ги обобщил като интелектуална леност. Тя се подхранва от социалните медии, леснотата, която ни дава изкуствения интелект, приемливото материално благоденствие, което сме постигнали. Университетът трябва яростно да атакува тази леност. Да я разбива. Не просто да говори за нея, не да се тревожи като безсилен родител пред наркозависимото си дете, а активно да я руши. С много въпроси.
СК: В началото НБУ е идея, която трябва да се превърне в работеща институция, а това неизбежно означава правила, администрация и устойчиви структури. Кои компромиси между свободата на първоначалния модел и необходимостта той да се превърне в устойчива институция според Вас се оказаха плодотворни и кои бихте оценили по различен начин днес?
Юлиян Попов: В началото НБУ беше идея, която бързо се превърна във вихър. Нещо като миниатюрен голям взрив. В продължение на години след това този голям взрив улягаше. Материалната среда, която подпомага общуването, е без съмнение едно от големите постижения на НБУ. Тази среда те кара да искаш да си там, физически да присъстваш, да обикаляш коридорите, да се заседяваш в библиотеката, кафенето, градината. Това разтакаване е интелектуално конструктивно и особено важно за университетския живот.
Администрацията и правилата трябва да обслужват реенето на хората, академичното общуване, да насърчават интелектуалното търсене. Институционалната устойчивост е особено важен финансов и домакински проблем. Един университет трябва да се отоплява, да е чист, да има финансов резерв, да има охрана. Физическата среда трябва да се обслужва добре. Финансите трябва да са стабилни. Но всичко това трябва в крайна сметка да обслужва академичната свобода, академичния скептицизъм, интелектуалния порив и глобалната отвореност на университетската общност.
СК: В първите години НБУ успява да привлече хора с вече изграден собствен авторитет, включително извън установената университетска йерархия. Какво според Вас ги привличаше към НБУ тогава? Какво трябва да предлага един университет днес, за да продължи да привлича личности с подобен собствен авторитет?
Юлиян Попов: Съвсем в началото при мен дойде Бойчо Кокинов. Беше чул, че създаваме университет и ми каза, че заедно с няколко колеги от института по математика на БАН искат да преподават и да изградят школа по когнитивна наука. Казах му, че идеята е чудесна, но първо трябва да ми обясни какво означава това нещо „когнитивна наука“. Проблемът на българската академична система беше, че в нейната номенклатура просто такова нещо нямаше и съответно Бойчо нямаше как и къде да го преподава. Та той ми обясни за какво става дума. Няколко години по-късно НБУ се превърна във водещата институция в Източна Европа в сферата на когнитивната наука и благодарение на неговата амбиция цял свят чу тогава за НБУ. А когнитивната наука е една от фундаменталните дисциплини в основата на изкуствения интелект, наред с компютърните науки, математиката и невронауките.
Така създадохме и дистанционното обучение, което пък, заради мащаба си тогава, осигури финансовата основа за развитието на НБУ. Така се роди школата по археология, възраждането на търговското право като университетски предмет, и много други програми и департаменти. НБУ въведе в България маса реформи. От нас тръгна идеята за акредитация, тристепенната система на висшето образование, дистанционното образование, кредитната система, гъвкавото програмиране и почти всичко, което сега оформя съвременното университетско образование.
В началото на 90-те България кипеше от ентусиазъм, хората бяха изпълнени с надежди, бяха обзети от внезапен предприемачески дух и ние успяхме да хванем този ресурс и да го вкараме в изключително бързото развитие на НБУ.
Днес времето е много различно. Но за да привлича доказан талант и авторитети, НБУ трябва да остане верен на търсенето и промяната и да предлага на тези авторитети предизвикателната интелектуална среда, която истински ги привлича. Разбира се, днес живеем в епохата на висока прозрачност и неспирна измеримост и постоянни класации. Метриката има значение. Научните публикации, научните изследвания, високите академични конференции играят голяма роля. И най-вече талантът търси талант. Надявам се, че НБУ ще продължи постоянното трескаво търсене, което го създаде като една от най-удивителните институции в ранните години на прехода в цяла Източна Европа.
