Винаги съм малко подозрителен към хората, които се опитват да обяснят света като цяло. Обикновено започват с нещо съвсем разумно и след известно време вече знаят как е устроена Вселената, какво е предназначението на човека и защо всичко е свързано с всичко останало. Скулпторът Павел Койчев и кураторът Иво Милев са решили да създадат собствен свят в Софийската градска художествена галерия и това ми се струва доста симпатично начинание, макар и твърде амбициозно. Впрочем, скулптор, който се е занимавал толкова дълго с човека, вероятно има основание да се заинтересува и от цялата останала природа.
В изложбата „Четирите елемента“ (15 септември – 8 ноември 2026 г.) има нещо от старомодната мечта на човека да събере цялото сътворение на едно място, да го подреди така, че да го разглежда спокойно, и накрая да си тръгне с приятното чувство, че е разбрал поне малка част от него. Койчев е населил този свят със своите бели същества, които изглеждат беззащитни въпреки внушителните си размери. Те са заети с важни дела, подчиняват се на някакъв общ ред и като че ли никога не изпитват съмнение дали има смисъл да продължават.
Човешките фигури на Койчев притежават една непохватност, която ги прави симпатични за разлика от много реални хора. Художникът сякаш е премахнал всичко излишно от човешкото тяло, включително голяма част от суетата му, но е оставил някаква упорита вяра в смисъла на съществуването. Дори когато тези същества изглеждат комично, трудно е да им се присмееш истински. Този път обаче около тях е създаден цял свят, при това доста услужлив към зрителя. Неговият Ной върши нещо напълно безнадеждно с изключителна сериозност. Ако някой днес реши да спасява света, вероятно ще трябва да използва точно такава лодка, тъй като построяването на истински ковчег би изисквало разрешителни, обществена поръчка и дълги преговори за финансиране.
Не знам дали тази изкуствено създадена среда е търсен ефект, но тя доста напомня начина, по който днес преживяваме света. Тук се появява една подробност, която на пръв поглед изглежда съвсем странична. Сред спонсорите на изложбата са „Аурубис България“, „Геотрейдинг“ и ДПМ „Челопеч“ – компании, свързани с металургията и минната индустрия. Едва ли може да се измисли по-любопитно съседство от изложба за природните стихии и предприятия, чиято дейност е свързана с извличането и преобразуването на природни ресурси. Съвпадението е толкова сполучливо, че почти прилича на концептуална намеса, макар вероятно никой да не го е замислял като такава. Разбира се, подобна изложба изисква сериозни средства и е хубаво, че има компании, готови да подкрепят изкуството. Историята на изкуството е пълна с щедри покровители, чиито занимания нямат много общо с възвишените сюжети на поръчаните от тях произведения. Но е забавно, че светът на Койчев, населен с добронамерени същества, живеещи в съгласие с природата, е получил подкрепа от индустрии, които всекидневно работят с нейните ресурси. Действителността понякога проявява по-голямо въображение от художниците.
Другото, което си мисля, е колко естествено приемаме мащаба като доказателство за художествена значимост. Големите фигури и сценографията създават усещането за събитие още преди да сме решили какво мислим за самите произведения. При Койчев авторитетът на художника допълнително усилва това впечатление, макар че някои от неговите по-самотни скулптури притежават свобода, която тук сякаш е ограничена от необходимостта всичко да участва в общия разказ. Оставени сами да се справят с пространството, тези фигури понякога изглеждат по-убедителни, сякаш никой не ги е задължил да са представители на цялото човечество.
В рецензията на Анжела Данева „Удоволствието от разпознаването“, публикувана в сп. „Софийски критици“ (30 септември), се изказва съмнение доколко съчетаването на скулптурните фигури с фотографски изображения и предмети от действителността обогатява пластическия език на Койчев. Попаднах вчера и на подобен текст, споделен във ФБ от Мария Василева. И в двете публикации се откриват основания да се замислим за намесата на куратора Иво Милев. Интересно докъде се простира свободата му да интерпретира творчеството на Койчев. И откъде започва отговорността на самия художник за крайния резултат. Защото, колкото убедително да изглежда предположението, че кураторската концепция е надделяла над скулптурите, изложбата все пак носи името на Павел Койчев.
Иво Милев очевидно обича големите исторически и философски обобщения. Наскоро в Арт център „Лъчезар Цоцорков“ попаднах на представянето на Димитър Казаков като най-яркия представител на „възроденото“ през 60-те години движение „Родно изкуство“. Това ме накара да се замисля, защото доколкото знам, „Родно изкуство“ е свързано с художниците от 20-те години на ХХ век, а Казаков принадлежи на съвсем друго поколение. Разбирам, че могат да съществуват общи идеи и интерес към фолклора, но как точно се възражда едно художествено движение четиридесет години по-късно и не е ли малко прекалено категорично? В „Четирите елемента“ има същата подобна увереност, че произведенията могат да бъдат подредени в един голям разказ, който обяснява всичко.
Въпреки всички резерви към изложбата, аз продължавам да харесвам тези непохватни същества на Койчев. В тях има простодушие, което трудно се среща в съвременното изкуство. Скулптурите му не се опитват да изглеждат по-умни от зрителя, което само по себе си е забележително постижение за съвременното изкуство.
Хората на Койчев са удивително добронамерени същества, които сякаш още не са открили възможността да бъдат жестоки едни към други. Може би художникът съзнателно им е спестил това познание, а може би неговата представа за човека просто е по-великодушна от действителността. Във всеки случай подобно общество ми се струва малко подозрително. Трудно е да се повярва в човечество, в което никой не проявява егоизъм, завист или желание да командва останалите. Дори в рая вероятно е имало някой, който е смятал, че ябълките трябва да се разпределят по-справедливо.
Но има и нещо утешително в представата, че човекът все още може да бъде част от някакъв общ ред, без непрекъснато да се бори за мястото си в него. Само че подобно утешение идва малко лесно, а изкуството, което прекалено добре се грижи за душевното ни спокойствие, понякога започва да прилича на терапия.
Бих препоръчал тази изложба да се види, при това без особена необходимост човек да се запознава с философските обяснения за четирите елемента. Струва си заради самите скулптури, заради необичайния свят, който Койчев е създал около тях, и дори и най-вече заради някои решения, с които човек може да не е съгласен. Има и нещо завидно в упоритостта, с която Павел Койчев продължава да създава светове, населени с добронамерени човешки същества. Въпреки всичко, което е видял през живота си, той още има доверие на човека.
