Има художници, които постепенно изграждат около себе си публично присъствие. Биографията им се вписва в изложби, групи, поколения, художествени среди и институционални разкази. Други художници остават встрани от тази динамика, защото техният начин на съществуване е различен. Примери в историята ни има много. Пламен Вълчев принадлежи именно към тези редки, тихи фигури в българското изкуство.
С Пламен Вълчев се запознах преди повече от двайсет години по повод срещата ми за разговор за неговия баща Петър Вълчев (1905–1964) – един от българските художници, получили образованието си в Италия и Австрия, за които историята на българското изкуство продължава да знае твърде малко. Още тогава беше ясно, че срещата няма да бъде лесна. Между Пламен Вълчев и света оставаше известна дистанция, възникваща повече от вътрешна негова необходимост да съхрани личното си пространство. Днес тази дистанция изглежда важна за разбирането на неговото изкуство.
Пламен Вълчев е художник на наблюдението. Произведенията му съществуват деликатно и изискват от зрителя същото внимание, с което са били създадени. Те не разкриват социални проблеми и не предлагат визуална провокация към публиката. Тъкмо в това се крие тяхната необичайна сила днес.
На фона на съвременната визуална среда, обсебена от желание за самозаявяване, от нуждата образът да произвежда ефект, рисунките и живописта на Пламен Вълчев изглеждат почти анахронични в своята деликатност. В тях няма стремеж към доминиране над зрителя и желание да се диктува някакво послание. Това творчество носи все по-рядко срещан днес белег на вниманието към безшумното човешко присъствие около нас. Затова срещата с рисунките и живописта на Пламен Вълчев, показани в галерия Интро до 13 юни изглежда толкова необичайна днес.
Особено място в този художнически свят заемат детето, домашният интериор и близките хора, но това не са битови сцени в традиционния смисъл. Семейството в изкуството на Вълчев не работи като разказ за семейния живот. То е повече пространство на крехка близост, наблюдавана с любов, но и от дистанция. Художникът принадлежи на този свят, но сякаш остава отдръпнат от него. Именно дистанцията предпазва образите от прекалена или неволна сантименталност. И това е една от най-съществените характеристики в творчество на художника.
Интимността при Пламен Вълчев не преминава в емоционална показност. Чувството е овладяно. Дори когато темата е лична, художественият език остава дисциплиниран и премерен. Четката е уверена, но не и агресивна. Цветът не търси ефектност, а композицията в произведенията е естествена, непретенциозна. Черта в това художническо творчество е мярката.
Особено ясно това се вижда в рисунките, които са може би най-силната част от тази изложба. В тях линията функционира като средство, с което формата получава присъствие. Няколко щриха са достатъчни, за да се появи фигура, състояние, поглед. Рисунката при Вълчев е самостоятелна форма на мислене като линията е свободна и икономична, но едновременно с това изключително сигурна. Рисунки, които са лишени от човешка суета. Именно в тях проличава рядката чувствителност на Пламен Вълчев като деликатен акт на наблюдение.
В някои от детските образи, в бързите профили, в почти незавършените фигури има повече човешко присъствие, отколкото в много шумни и концептуално претоварени съвременни произведения. Вълчев се опитва да улови и задържи в картината си човешкото присъствие миг, преди да изчезне. Може би затова неговата изложба изглежда толкова важна днес.
Защото връща към вниманието ни художник, отсъствал дълго от изложбената сцена и напомня за онзиизчезващ тип отношение към изкуството, което е скромно, съсредоточено и човешко. Отношения, в които художникът прави опит да разбере човека пред погледа си и в самия себе си. Изкуството на Пламен Вълчев не се опитва да надвика световната сцена, а наблюдава отстрани с внимание и с рядка деликатност към човешкото присъствие.
