Гюндогду, Дженк. Денят след самоубийството на диктатора. Преводи поетичен подбор: Айше Рубева. София, 2026 г., Издателство за поезия „ДА“
Какви са метаморфозите на поезията като изкуство, все така пълнокръвно битуващо от прастарите епоси на първите човешки цивилизации до наши дни в 21 век? И какви са нейните роли в дългия исторически път на перманентно променящия се глобален социум?
Безспорно поезията е изкуство, неразривно свързано и немислимо без човека и социума. Тя е надграждане над всички останали цивилизационни придобивки и постижения (материални, научни и социални) на дадена социална група или нация. Тя е върхът на сладоледа, черешката на тортата – мястото й е високо горе, далеч от низините на базата – на последните етажи на екзистенциалната (според човешките потребности) пирамида.
Поезията се оказва елитарна и абсолютно ненужна едновременно. Тя е изпълнена с описателната демиургичност на света и на славните битки (у Омир, Байрон, Вазов и др.), но тя е и бягството от света и непоколебимото дистанциране от него, за да ексхибиционира бурите, експресията или копнежа по нирвана вътре в субекта (както у Сафо, Бодлер, Яворов).
От Античността насам поезията е митотворческа и фикционална – създава измислени персонажи (или вменява героични роли на живите) – герои в измислени битки и войни и ги възпява. Но тя демонстрира и своята реалистична и репортажна потенция – като се самозаражда и възпроизвежда от реални военни действия („Сливница. Стихотворения по войната ни със сърбите през 1885“ (1886) от Иван Вазов).
Ако приемем, че появата на поезията е продиктувана, инспирирана от определена обществена необходимост – свързана с ритуалната памет и празничност – то стигаме до нейната социалнообусловена роля. Но от друга страна, поезията е най-често използваният инструмент и формат за израз на персоналните чувства на автора си, което я запраща далеч от социалната рефлексия. Така се срещаме с обичаната още от Соломоново време любовна лирика – предназначена за изпълнение пред/и четене от избрани, от единици – пред и от тези, на които е посветена.
Същевременно поезията прави и точно обратното – тя изисква, апелира, заповядва, манифестира – и всичко това го демонстрира гръмогласно и императивно. Тя си присвоява ролята на знаме и мегафон в определени събитийни моменти, за определени обществени цели (като например в творбите на Чинтулов, Ботев, Вазов, Михайловски, Смирненски, Гео Милев). И веднъж станала гръмогласна, поезията се откъсва от сигурната прослава на обществото – и започва да сочи низките прояви на социума и да изразява несъгласието си с тях (Ботев, Милев), като едновременно с това сътворява и поетична алтернатива на нехуманното общество. Така тя реализира още една своя роля – поезията като демиург на утопии.
Стихосбирката „Денят след самоубийството на диктатора“ от турския поет Дженк Гюндогду в превод на Айше Рубева, е белязана от двуплановостта, чрез която поезията в нея разкрива войната. Тази книга с реалистична безпощадност показва същността на войната, но и с непоколебима вяра вплита всичко това в една жизненонеобходима утопия.
Поетът Дженк Гюндогду вече е познат на българския читател с участието си във фестивала „София: Поетики“ през 2015 г. и от есеистичната му статия, посветена на войната „Не воювай, обичай!“, поместена в бр. 14/2022 г. на „Литературен вестник“. [1]
Едва тази година Издателство за поезия „ДА“ издаде книга със стихотворения и поеми на турския поет, които са част от стихосбирките му „Печал“ и „Бездна“. В книгата са включени 17 поетични творби в превод и подбор на Айше Рубева, които ни представят характерния за поетиката на Дженк Гюндогду калейдоскопичен поток от поетични фрази и метафори, необременени и неограничавани по никакъв начин от синтаксис и пунктуация. Голямата част от поетичните текстове изграждат реалистична и смислоунищожаваща визия на войната. Богатата поетична образност на творбите прилича на пълноводна река, която въпреки милитаризма и геноцида, които обговаря, се разлива свободно и необезпокоявано в едни по-големи поетични обеми.
Такава е още първата, програмна за стихосбирката поема (състояща се от 16 фрагмента) – „Всички военни карти са червени“. Тя ни връща във Втората световна война – при гласовете на убитите, при въпросите им, на които и до днес се търсят отговори, при паметта за живота им, който войната и смъртта прекъсват, но не изтриват. За нея авторът споделя: “Поемата “Всички военни карти са червени” е писана много дълго време, защото зад всяка история се крие реална човешка съдба. И аз бях много внимателен и прецизен при “разказа” на тези истории.“ Всички военни карти са червени – защото червеното в тази книга не се асоциира само с кръвта на жертвите, а и с генезиса и произвола на диктатурата.
Но ако се върнем хронологично малко по-назад в публикациите на автора, ще открием стихосбирката, озаглавена „Погром“ (2016) и есето, за което вече стана дума по-горе – ще видим как в тях войната е непреходен проблем, оказал се основен и в стихосбирката „Денят след самоубийството на диктатора“.
Защо темата за войната заема такова базисно място в творчеството на Дженк Гюндогду?
Защото, за жалост, войните не спират да са част от съвременността, не спират да са реалност – за нашите съседи, за нашите познати, за нашите близки, за нас. Войните, които започват и продължават по волята на диктаторите. Войните, които поставят от двете страни на фронтовата линия съседи, приятели и близки, живели довчера в сговор и братство. Войните водят не само до трагедии за всички засегнати, но и до смъртта на много поети и писатели – през миналия век причината много от тях да се самоубият е безсмислието на живота по време на война.
В есето си „Не воювай, обичай!“ Дженк Гюндогду говори за визията на италианския писател Чезаре Павезе (1908 – 1950, съвременник на Вапцаров) за поезията и поетите: „Павезе е един от самоубилите се поети, който придаде особен смисъл на думите, за да не бъде забравена войната, и смята че именно поетите чрез думите си трябва да създадат памет за този мрак. „Думите са деликатни, крехки и живи същества. Въпреки че са създадени от човека, човекът не е за тях. Сега, в днешно време, всички сме убедени, че трябва да върнем думите към изначалната им гола яснота, която са имали, когато човекът ги е създал, за да ги използва.“[2]
Мисията на поета и на поезията по отношение на войната, носеща гибел на безчет незнайни войници и обикновени хора, е илюстрирана прекрасно в поетическите творби на Вазов и Вапцаров („Сливница“, „История“). Към днешна дата, към редицата от ярки балкански гласове, неотстъпващи на войната и забравата, ще поставим и Дженк Гюндогду, който много умело, с инстументариума на пародията, озаглавява преводната си стихосбирка „Денят след самоубийството на диктатора“. Ето какво казва той за наслова си: “Тъй като живеем във времената на диктаторите, заглавието е препратка към авторитарните режими. Те са виновни за всички войни и кръвопролития. Мисълта за тяхното самоубийство е трагикомична, но идеята какъв би бил светът след тяхното самоубийство, ми е много интересна. Това е пародия, защото диктаторите никога не се самоубиват.”
А какъв е светът вътре, в стихосбирката?
Той е многоцветен и многословен. Въпреки разрушителния печат на войната и неотменния образ на смъртта – вплетен в образите на лятото, на липсата, на конниците, на майките – дори на незавърналото се дърво – животът избликва отвсякъде. И това е необходимо дори и на лексикално ниво – като противотежест на всички художествени средства, изобразяващи унищожението и дехуманизирането като следствие от войната. Думи, които сме свикнали да ни носят радост и надежда – като лято, слънце, имената на летните месеци, русото като детско и невинно – в тези поетически текстове носят усещане за тягостност, мрак, непоправимост. И това усещане е плътно и непреривно, тежко, преминаващо от текст в текст. Стихотворения като „Всички военни карти са червени“, „Аз съм ужасен“, „Мъртвец през нощта“, „Мъртво лято“ и други подобни ме навеждат на мисълта за близост с поетиката на модернизма и експресионизма.
Освен главното действащо лице – Войната – в стихосбирката срещаме и Любовта, неуловима и разнолика, която звучи почти химнично в стихотворения като „Случайна роза“, „Нощта на Мари“, „Домашен огън“, „Преди Лейля“, „Красива бездна“.
Последният поетичен текст в книгата е „Из „моят неискрен приятел“. Заглавието и откъсите от тази поема – обръщение ни връщат към пародийния замисъл на автора. Ето как завършват поемата и стихосбирката:
седем пъти мери един път режи в градините с червения кладенец
думите ти са жило и наказват смелата реч
ти приятелю си голяма лъжа седни млъкни и чуй родината си
Но според мен резултатът не е само пародиен. Денят, който би настъпил след самоубийството на диктатора, е утопия. Прекрасният нов свят, освободен от тоталитаризъм и милитаризъм. В който войната и жертвите й трябва да се превърнат в спомени. А реалността да бъде заета с живот и любов.
Цитирана литература:
[1] Дженк Гюндогду. Не воювай, обичай! Литературен вестник. Бр. 14. 13-19.04.2022, год. 31.
[2] Пак там.
