Въпросите зададе: Анжела Данева
През 2027 г. Наградата за съвременно изкуство БАЗА ще има своето 20-о издание. Създадена през 2008 г. по инициатива на Мария Василева, тя вече позволява да се проследят близо две десетилетия от развитието на младата българска художествена сцена. Разговаряме с Мария Василева за това как са се променили художниците и самата среда, как се прави селекцията, кой остава извън нея и какво се случва с натрупания през тези години архив.
БАЗА започва през 2008 г., а през 2027 г. предстои 20-ото ѝ издание. Ако сравните началото с наградата днес, кое се оказа най-голямото развитие и кое остана непокътнато от първоначалната идея?
БАЗА е една от малкото инициативи в българското съвременно изкуство, които успяха да се развиват в продължение на почти две десетилетия, без да изменят основния си модел. Вече 19 години я правим и основните принципи, правилата и самата идея на наградата са останали същите. Това не е случайно. Просто този модел се оказа устойчив и продължава да работи.
От самото начало БАЗА има ясна цел: да даде възможност на млади художници да бъдат видени и оценени в сериозен професионален контекст. Не просто да получат награда, а да преминат през процес на кандидатстване, селекция, работа с куратор, изложба и среща с международно жури. Това е същественото и то не се е променило.
Всичко около наградата обаче се промени много. Най-вече самите художници. Днес кандидатите са много по-професионално подготвени, по-уверени в представянето на работата си и много по-ориентирани към международната среда. Друг е и мащабът на работите и на изложбите. Художниците работят с по-разнообразни средства, проектите често са по-сложни като продукция и реализация, а очакванията, както техните собствени, така и тези на професионалната среда, са по-високи.
Но БАЗА не е имала нужда да се преоткрива на всеки няколко години. Сцената e различна, поколенията се смениха, темите и художествените езици се развиха, а наградата продължи да работи с тях. Според мен това е най-важното: да запазиш идентичността си, без да останеш застинал.
Вие виждате кандидатурите на млади художници вече почти две десетилетия. Как се промени човекът, който кандидатства за БАЗА? Какво има в днешните кандидатури, което почти не се срещаше в началото?
В началото много от кандидатурите показваха силен потенциал, но често все още не се виждаше ясно изградена художествена практика. Днес картината е съвсем различна.
Сегашните кандидати са значително по-професионални и по-уверени. Те знаят как да представят работата си, умеят да говорят за нея и много по-често имат ясна представа за собственото си развитие. Вижда се, че мислят не само за отделното произведение, а за цялостна практика.
Това е съществена разлика. Художникът днес много по-рано започва да разбира, че професионалното развитие не се състои от поредица случайни участия. Трябва да има последователност, собствена позиция и способност да представиш работата си пред различни публики и професионалисти.
Това не означава обаче, че всичко е станало по-добро във всеки смисъл. По-добрата подготовка понякога води и до по-голяма способност човек да се адаптира към очакванията на системата. Затова за нас винаги остава важен въпросът дали зад професионално направената кандидатура стои действителна художествена необходимост.
Но разликата с началото е очевидна. Днешните млади художници са много по-информирани, по-мобилни и по-свързани с това, което се случва извън България. И това се вижда в кандидатурите.
Понякога за номинираните в БАЗА се говори почти като за представителна картина на младото съвременно изкуство в България. Има ли основание за това, или БАЗА показва само една част от много по-голяма сцена?
БАЗА никога не е имала за задача да представи цялата сцена. Това е невъзможно и не е необходимо. Нито една награда, нито една изложба и нито една институция не могат да обхванат цялото младо съвременно изкуство в България.
Но след почти двадесет години БАЗА безспорно е натрупала достатъчно история, за да може през нея да се видят определени процеси и развития.
Няма как да бъдем изчерпателни във всяко издание. На въпроса кои автори остават извън обхвата на БАЗА ще се спра по-подробно по-нататък. Тук само ще отбележа, че това е естествено ограничение. Но БАЗА показва една важна и реална част от сцената: тази, която влиза в открит професионален процес и се подлага на оценка.
Но деветнадесет години кандидатури, селекции и изложби вече могат да покажат развитие, движението на темите и появата на различни поколения.
Когато от десетки кандидатури трябва да останат няколко имена, как всъщност се взема решението? Има ли критерии, които всяко жури следва, или различните състави могат да имат различна представа за това кое изкуство е значимо?
Има ясни критерии. Те са свързани с концепцията и реализацията на работата, с оригиналността, с качеството на художествената практика, с начина, по който кандидатът представя себе си, и с неговия опит.
Но изкуството не може да бъде оценено чрез механична система от точки. Ако беше така, нямаше да има нужда от жури.
Различните състави естествено имат различни професионални гледни точки. Един куратор може да види нещо, което друг специалист поставя под въпрос. Един художник може да оцени риск, който друг би сметнал за слабост. Това е нормално и според мен е важно. Не търсим единодушие на всяка цена. Търсим сериозен професионален разговор.
Най-съществото е кандидатът да бъде разглеждан като художник, а не само като автор на една успешна работа. Интересува ни дали има собствена позиция, дали това, което прави, има вътрешна необходимост, дали виждаме развитие и потенциал.
Значимото изкуство не винаги е това, за което всички се съгласяват веднага. Понякога именно работата, която поражда спор, остава най-дълго в разговора. Затова критериите са необходими, но не могат и не трябва да заместят професионалната преценка.
А кой избира хората, които правят този избор? Как се формира журито на БАЗА и как решавате какви професионални гледни точки трябва да присъстват в него?
Журито се формира от двете организиращи институции: Институт за съвременно изкуство – София, и Фондация „Едмонд Демирджиян”.
Търсим разнообразни професионални гледни точки: куратори, художници, музейни специалисти, критици, философи, културолози и хора, които имат сериозен опит в международната художествена среда.
Присъствието на чуждестранни професионалисти е особено важно. Българската сцена е малка и всички се познават в една или друга степен. Външната гледна точка внася необходима дистанция и друг професионален контекст.
Различните журита виждат различни неща и това поддържа процеса жив.
Българската художествена среда е малка и хората често вече са работили заедно като художници, куратори, преподаватели. Как постъпва БАЗА, когато между член на журито и кандидат има професионална връзка, която може да породи конфликт на интереси?
Това е неизбежно в българската художествена среда. Художници, куратори и преподаватели се познават, работили са заедно, участвали са в едни и същи проекти. Ако поставим условие членовете на журито да нямат никакви професионални отношения с кандидатите, практически няма да можем да съставим жури.
Разчитаме на професионализма и морала на членовете му. Това не е абстрактно понятие. Всеки професионалист трябва да може да направи разлика между лично познанство и професионална оценка.
Когато обаче има конкретна и непосредствена професионална зависимост или отношение, което би могло да повлияе на оценката, тя трябва да бъде взета предвид. На практика съответният член на журито се въздържа от гласуване по конкретната кандидатура и това се отбелязва изрично.
Тук разчитаме и на факта, че съставите на журито се сменят често и не са затворен постоянен кръг хора. Така евентуален конфликт на интереси на един конкретен член няма как да определя резултата за поредица от издания.
Но в крайна сметка никоя процедура не може напълно да замести личната почтеност. Можете да създадете правила, но професионалната отговорност остава решаваща.
Мартиан Табаков е номиниран през 2021, 2023, 2025 и 2026 г., когато получава наградата. Как гледате на повторните номинации? Новата кандидатура започва ли всеки път „от нулата”, или предишното участие и развитието на художника също имат значение?
Предишното участие почти няма значение. Всяка кандидатура се разглежда самостоятелно. Художникът трябва отново да представи работата си и да убеди журито.
Наистина, предишните участия не могат напълно да бъдат изключени от съзнанието на хората, които са ги виждали. Но журитата се сменят през две години и не всички членове познават историята на конкретния автор в БАЗА.
Случаят с Мартиан Табаков е много ясен пример за професионална упоритост. Той е номиниран няколко пъти и продължава да работи. В крайна сметка получава наградата не защото е чакал достатъчно дълго или защото е бил номиниран преди, а защото в конкретния момент работата му убеждава журито.
Имаме и други подобни случаи. Те показват нещо, което според мен е важно и извън БАЗА: професионалното развитие не е въпрос на един резултат. Художникът не трябва да се отказва, защото не е бил избран веднъж. Работата продължава.
Понякога именно способността да продължиш след отказа е част от професионалната устойчивост на един автор.
От 2021 г. Фондация „Лъчезар Цоцорков” финансира реализацията на проектите на номинираните. Какво се промени, когато самата номинация започна да дава на художника и реална възможност да създаде работа?
За точност: Фондация „Лъчезар Цоцорков” финансираше реализацията на проектите от 2021 до 2025 г. От тази година се опитваме да се справяме сами.
Подкрепата е несъмнено важна. Но създаването на нова работа не е задължително условие и не бих казала, че финансирането определя амбицията на проекта. Сумите не са толкова големи, че да могат да осигурят цялостното производство на мащабни произведения.
По-важна е самата подкрепа: и в реален, и в морален смисъл. Номинацията дава на художника основание да работи с по-голямо самочувствие и да знае, че има институционална подкрепа зад себе си.
Но в крайна сметка амбицията се определя от друго. От състезателния дух, от отношението на самия художник към наградата и от нивото, което той иска да постигне. Парите могат да помогнат, но не могат да произведат идея или необходимост.
Има художници, които могат да направят силна работа с много ограничени средства, и такива, при които големият бюджет не гарантира нищо. Финансирането създава възможност. Какво ще направи авторът с нея, вече е негово решение.
През 2026 г. всеки номиниран представя и произведение от последните пет години. Защо Ви беше важно зрителят и журито да видят не само новия проект, а и откъде идва художникът?
Искахме да обновим формата. През 2026 г. сведохме броя на номинираните до пет, за да могат да се чувстват по-комфортно в пространството и всеки от тях да има достатъчно място за адекватно представяне.
Идеята да бъде показана и работа от последните пет години е свързана именно с това: да се види не само конкретният проект, а последователността в търсенията на художника.
Новата работа показва къде се намира авторът в момента. По-ранната може да покаже откъде е тръгнал, какво е развил и какви въпроси го занимават по-дълго време.
За мен това е важно, защото не търсим една успешна работа, появила се случайно. Интересува ни развитието на художника. Това не означава, че той трябва да повтаря една и съща тема или един и същ стил. Напротив, промяната може да бъде много важна, стига в нея да се вижда някаква логика.
Така зрителят получава възможност да види повече от един момент от работата на номинирания. А самият художник, да представи себе си по-пълно. Освен това, поставени един до друг, по-ранната и новата работа позволяват на публиката сама да проследи логиката на художника, вместо да разчита единствено на нашето тълкуване като организатори.
Какво не виждаме ние, зрителите, между обявяването на номинираните и готовата изложба? Как работи кураторът с художниците и докъде може да стигне тази намеса?
Не се виждат многото разговори. А те са една от най-важните части от процеса.
Работата на куратора при БАЗА е много специфична. Той е по-скоро съмишленик на художниците. Всеки номиниран има собствена идея и собствен проект, но накрая всички тези работи трябва да съществуват заедно в една изложба.
Кураторът гледа цялата картина. Как ще работи пространството? Как ще се виждат отделните произведения? Как ще си взаимодействат? Какво трябва да се коригира, за да бъде изложбата убедителна като цяло?
Това е особено важно, защото изложбата е в представителен музей. Не е достатъчно просто да поставим пет отделни проекта един до друг. Трябва да създадем изложба.
Работата с художниците включва много обсъждания: на идеята, на техническите възможности, на мащаба, на пространството. Понякога това означава да се защити една идея, понякога – да се постави под въпрос.
Но кураторът не трябва да прави работата вместо художника. Неговата намеса може да бъде сериозна, особено като разговор и критична позиция, но авторът остава отговорен за собственото си произведение.
След толкова години кандидатури има ли художници или цели части от младата художествена среда, които рядко стигат до БАЗА? И ако ги има, защо според Вас остават извън нейното полезрение?
Със сигурност има такива автори и практики. Всяка селекция неизбежно оставя нещо извън себе си.
Някои художници просто не кандидатстват. Някои не се чувстват добре в конкурсна ситуация. Други кандидатстват веднъж, не са избрани и се отказват. Има и автори, които по една или друга причина остават извън по-видимите професионални мрежи.
Това винаги ще се случва. Една награда може да се стреми да достига до максимално широк кръг художници, но не може да принуди никого да участва.
В същото време през БАЗА открихме много автори, които живеят в чужбина. Някои от тях се върнаха в България именно през участието си в наградата или възстановиха професионалната си връзка с местната сцена. Това за мен е много важно.
Българската художествена сцена днес не се ограничава само до хората, които физически живеят тук. Има много художници, които работят между различни държави и поддържат връзка с България по различни начини.
БАЗА няма как да види всички, но трябва постоянно да бъде отворена към нови хора и да не се превръща в затворен кръг.
Днешният млад художник работи в свят, в който едни и същи теми, образи и художествени езици се движат много бързо между държави и сцени. Кога това е истинско участие в международния разговор и кога започва просто следване на актуалното? И има ли това значение при селекцията за БАЗА?
Разбира се, че има значение. Днес художниците са в постоянен контакт с огромно количество информация. Почти веднага могат да видят какво се случва навсякъде по света. Темите и художествените езици се разпространяват изключително бързо.
Това само по себе си не е проблем. Никой художник не работи във вакуум. Въпросът е какво прави с влиянията.
Истинското участие в международен разговор започва тогава, когато художникът има собствена причина да бъде в него. Когато една тема не е избрана, защото в момента е популярна, а защото е свързана с реалните въпроси на неговата работа. Когато влиянието е преработено и се превръща в собствена позиция.
Проблемът с „актуалното” идва, когато работата започне да прилича на отговор на предварително познато очакване. Когато човек може да разпознае темата, езика и референциите, но не може да разбере защо точно този художник прави тази работа.
При селекцията това има значение. Не търсим изкуство, което е изолирано от света, нито държим на някаква измислена представа за абсолютна оригиналност. Но търсим собствена необходимост и собствена позиция.
Информираността е важна. Имитативността не е.
Резиденцията в Ню Йорк е една от големите възможности, които победителят получава. Интересува ли Ви какво става след нея? Проследявате ли кои контакти продължават, какво пораждат и дали водят до нови изложби, проекти или професионални възможности?
Да, доколкото е във възможностите ни. За нас връзката с художника не приключва с връчването на наградата.
Следим развитието на носителите, техните изложби и нови проекти, доколкото можем. Изложбата в галерията на ИСИ-София след резиденцията в Ню Йорк също е част от наградата и е още една възможност работата на победителя да бъде видяна.
Интересно ни е какво остава след резиденцията в Ню Йорк. Понякога резултатът е конкретен: нови професионални контакти, покана за изложба, проект или бъдещо сътрудничество. Понякога ефектът се проявява по-късно. Една среща или една нова среда могат да повлияят на работата на художника след време.
Нямаме възможност да проследяваме систематично абсолютно всичко, което се случва с всеки носител. Но след почти двадесет години вече имаме достатъчно история. Струва се да се направи систематично проучване какво се е случило с всички досегашни носители на наградата и с връзките, на които БАЗА е поставила началото. Опитахме се да направим такъв преглед с изданието и изложбата „Спонтанни връзки между несвързани явления“ в галерия „Структура“ по повод на петнайсетгодишнината на БАЗА.
След почти двадесет издания БАЗА вече има не само победители, а и натрупана международна мрежа. Може ли тя да започне да работи по-активно сама по себе си, например чрез връзки между носителите от различни години и художниците от другите награди в YVAA?
Да, това е нещо, за което разсъждаваме на срещите ни с организаторите на реципрочните награди и със спонсорите.
След толкова години вече съществува значителна мрежа от художници, куратори и професионалисти, които са минали през различните награди. Въпросът е как тя може да бъде използвана по-активно.
Според мен има голям потенциал за връзки между носителите от различни години и различни държави: чрез изложби, резиденции, съвместни проекти и професионални срещи. Това би дало нов живот на самата мрежа и би направило наградата част от по-дълъг процес.
До този момент подобни връзки се случват, но често зависят от конкретни инициативи и хора. Следващата стъпка би била да се мисли по-структурирано за тази натрупана общност.
Двадесетото издание е добър момент за такъв разговор. Вече не започваме от нулата. Има история, има хора и има международни контакти. Трябва да помислим какво още може да се случи между тях.
За тези години БАЗА е натрупала и голям архив. Какво всъщност има в него днес и кой може да го използва? Не е ли 20-ото издание добър момент този материал да стане публичен изследователски ресурс, а не само архив на самата награда?
Това е голяма болка. За всички тези години е натрупан сериозен архив: кандидатури, материали за номинираните и носителите, фотографии, документация от изложби, текстове и информация за развитието на наградата.
Проблемът е, че архивът съществува, но не е достатъчно достъпен. Няколко пъти сме кандидатствали пред различни институции за финансиране на каталог и за развитие на сайт, който да представи тази история по-пълноценно, но засега не сме успели. В момента отново се опитваме да намерим възможност за това.
Според мен този архив вече има значение извън самата награда. Деветнадесет години са достатъчно дълъг период, за да може през тези материали да се проследи развитието на различни поколения художници.
Затова 20-ото издание наистина би било добър момент архивът да стане публичен изследователски ресурс. Той би бил полезен за историци на изкуството, куратори, студенти и всички, които се интересуват от развитието на съвременното изкуство в България.
Надявам се да успеем. Защото архив, който не може да бъде видян и използван, пази паметта, но не участва достатъчно активно в бъдещето.
И накрая, когато след години историците на изкуството погледнат към тези двадесет издания, какво бихте искали да могат да разберат от тях за българското изкуство от този период?
Нямаме чак такива амбиции, че да мислим за БАЗА като за институция, която сама ще напише историята на българското изкуство. Но след двадесет издания наградата неизбежно вече е част от тази история.
Бих искала от тези години да може да се види развитието. Израстването на художниците. Темите, които са ги занимавали. Появата на нови художествени езици и нови начини на работа.
Ако всички тези издания бъдат погледнати заедно, вероятно ще изпъкнат неща, които в момента не забелязваме. Ще се види как поколенията се сменят, как едни теми постепенно излизат на преден план, а други изчезват или се връщат в нов контекст.
Ще се види и нещо много важно: развитието на един художник не се измерва само с това дали е получил наградата. През БАЗА са минали много автори с различни професионални съдби. Някои са носители, други са номинирани, трети са кандидатствали повече от веднъж. Всички тези траектории заедно също разказват история.
Най-вече бих искала след години да може да се види, че българската художествена сцена през този период е била жива, динамична и свързана със света.
Ако БАЗА е успяла да запази следа от това движение: от развитието, израстването и темите, които са занимавали няколко поколения художници, това за мен би било достатъчно.
Снимки: Мария Василева
