Кога една регионална художествена галерия престава да бъде само регионална институция? По какви признаци може да се каже, че тя вече има национално значение?
Превръщането на една художествена галерия от локално средище в субект с национално значение е процес, който съм сигурен, че трябва да се измерва не чрез географското ѝ местоположение, а чрез мащаба, дълбочината и въздействието на нейната институционална политика. Белезите за обособяването на един регионалeн музей в национален фактор, които според мен трябва да служат като маркер за това, са от една страна, качеството и характерът на колекцията, от друга страна, изследователските и кураторските подходи, които се ползват. На следващо място, но не по важност, бих посочил партньорствата и институционалния обмен и колкото и понякога да ни се струва незначително – социалния и културния отзвук.
Малко повече конкретика – какво имам предвид – първо, особено съществен признак е наличието на фонд, чиято художествена и историческа стойност надхвърля рамките на локалното. Когато дадена галерия съхранява произведения, без които историята на българското изобразително изкуство не може да бъде написана или разбрана пълноценно, тя вече носи национална отговорност. Колекцията престава да бъде просто сбирка от регионални автори и се превръща в част от националната памет. Националното значение се определя и от начина, по който се интерпретира и представя изкуството. Една институция придобива такъв статут, когато провежда задълбочена научноизследователска дейност и организира концептуални изложби, които поставят нови въпроси пред изкуствоведската общност. Част от това е и политиката за издаване на каталози, монографии и научни сборници с висока академична стойност. Казано по друг начин, за да бъде мислена една институция като национална, трябва не просто да подрежда експозиции, а да съставя разкази, които влизат в националния културен дискурс.
Вярвам, че когато една галерия се превърне в равностоен партньор на водещите национални музейни институции, академични среди и чуждестранни центрове, нейната регионална рамка отпада. Това се вижда през постоянния обмен на произведения, съвместните изложбени проекти и сътрудничеството с външни изследователи и куратори. За мен националното значение има пряко измерение и в публичното присъствие. Институцията привлича публика извън пределите на своя регион, превръща се в дестинация за културен туризъм и генерира медиен и професионален дебат, който се следи от националната общност.
Активното развитие на Казанлъшката художествена галерия резултат ли е преди всичко от личната инициатива на нейното ръководство, от последователна общинска политика, или от модел на управление, който би могъл да бъде приложен и в други градове?
Развитието на Художествената галерия в Казанлък през последните години не може и не бива да се обяснява опростенчески чрез изолирането на един-единствен фактор, а по-скоро през критичното преплитане на лична професионална инициатива, последователно институционално партньорство и изграждането на работещ управленски модел.
Това развитие обаче вероятно щеше да остане силно ограничено, ако не намираше необходимото разбиране и подкрепа в лицето на Община Казанлък. Смятам, че местната власт показва зрялост, осигурявайки административна стабилност, инвестирайки в инфраструктурата и филиалите ни и най-вече – зачитайки професионалната автономност на екипа. Когато една община приеме своята галерия не като финансова тежест, а като основен стълб на местната идентичност и културна политика, резултатите, сигурен съм, не закъсняват.
Личният фактор и инициативата на ръководството без съмнение функционират като основен двигател. Без ясна визия, високи професионални стандарти и отказ от инерцията, присъща на много музеи у нас, е невъзможно да се генерира онази динамика, която наблюдаваме. Инициативи като обособяването на специализираното музейно пространство за картината „Ахинора“ на Иван Милев в нейния вариант от 1925 г.; създаването на Депо „Съвремие“, една жива лаборатория за съвременното изкуство в Казанлък; концептуалното преосмисляне на богатия ни фонд чрез мащабни изложбени проекти и засилената научноизследователска и издателска дейност са пряк резултат от амбицията галерията да говори на езика на съвременното музейно дело. Считам, че ролята на ръководството тук е да задава мащаба, да провокира професионалния дебат и да превръща съхраняваното наследство в жив културен факт.
Не бих си позволил да твърдя, че постигнатото от екипа ни може да функционира като универсален модел на управление, приложим и в други регионални центрове. В основата на нашия модел залагаме строго тематичната профилизация на филиалите, пълната прозрачност спрямо публиката през отварянето на депото и поредица от образователни програми, както и непрекъснатия критически прочит на съхраняваните колекции с поглед към процесите в художествения живот у нас и в чужбина, които текат днес. Този подход доказа, че географската периферия е просто формалност, когато институционалната политика се изгражда с методологическа последователност, професионализъм и ясна визия за националното значение на съхраняваното изкуство. А дали тези институционални рамки на мислене за музея и работата му биха заработили в други центрове – предпочитам да остана недоверчив към подобна теза. Има прекалено много променливи в това уравнение, за да можем да мислим за репликиране на който и да е модел в управление на друг музей. А и това няма да ни помогне да останем отвъд шаблона. Вярвам в единните стандарти за опазването на културното наследство, но не и в уравняването на чувствителността ни към тъканта на музея.
Съществува ли опасност постоянната активност и нарастващият брой събития да се превърнат в самоцел? Кога една галерия трябва съзнателно да предпочете по-малко проекти, но с по-голям научен и обществен резултат?
Опасността от количествено натрупване, което застрашава качеството, е един от основните рискове пред всяка динамично развиваща се културна институция. Опасността постоянната активност да се превърне в самоцел е напълно реална, когато изложбеният календар започне да се диктува от логиката на събитието заради самото събитие или от необходимостта за непрекъснато медийно присъствие. В такъв сценарий галерията рискува да се превърне в продуцентски център, който консумира ресурси и генерира шумно, но краткотрайно внимание, без да оставя трайна следа в изкуствоведската наука или в паметта на публиката.
Понякога чувам коментари, че екипът ни е прекалено активен. Не смятам, че онова, което правим, е свръхактивност. Това, че динамика от порядъка на едно събитие всяка седмица ни прави да изглеждаме прекалено активни в очите на други музейни среди, е по-скоро индикатор за общото равнище на инерция в сектора. Ние просто се опитваме да се държим нормално с публиките си. Галерията разполага с бюджет и осем пълни щата, финансирани с публични средства – абсолютен минимум от професионална етика е този ресурс да бъде уплътнен с реално съдържание, а не с формално присъствие.
С тази интензивност се стремим да навлизаме в незаети културни територии, да адресираме съвсем различни групи посетители и да работим с доказани специалисти за всяка отделна проява. Целта не е трупане на бройки, а постоянно препотвърждаване на факта, че галерията не е просто хранилище за артефакти, а живо вместилище на смисъл и място за критично общуване. Когато зад всяка проява стои ясен изследователски или кураторски мотив, въпросът за бройката отпада – остава въпросът за институционалната отговорност към публичния ресурс и към историята на изкуството.
По какви критерии оценявате успеха на една изложба? Възможно ли е изложба с ограничена публика да има по-голяма стойност за институцията от събитие с висока посещаемост?
Оценката за успеха на една изложба никога не може да бъде сведена до аритметиката на входните билети. Посещаемостта е важен индикатор за социален отзвук, но тя далеч не е най-меродавният критерий за стойността на един проект в дългосрочен план.
Успехът на една изложба за мен трябва да бъде мислен в няколко основни направления. Първо, успели ли сме да извадим от неизвестност произведения, да предложим нов прочит върху познати платна или да поставим фонда в съвременен критически контекст? Проект, който формулира нови тези в изкуствоведската наука, придобива траен авторитет, който надживява времетраенето на самата експозиция. Второ, бих търсил успеха в дълбочината на въздействие върху публиката, а не просто в нейната численост. Напълно възможно е – и историята на музейното дело го доказва – изложба с ограничена публика да притежава значително по-висока стойност за институцията от събитие с висока посещаемост. Специфични, висококонцептуални или строго изследователски проекти естествено привличат по-тесен кръг от специалисти, студенти и профилирана публика. Тяхното въздействие обаче е дълбочинно – те генерират професионален дебат, задават нови стандарти в гилдията и често се превръщат в крайъгълни камъни за самата галерия.
И трето – макар да звучи интимно, за мен най-високият критерий за успех остава в погледите на хората, които общуват с изложбата. Няма по-верен маркер от емоцията, която един експозиционен разказ поражда у човека, когато се срещне с него.
На какво сте готови да кажете „не“ като директор дори когато то би донесло повече публичност, посетители или институционален престиж?
Този въпрос ми го зададе първият работодател в битността ми на строителен инженер. Никога не се бях замислял в настоящото ми поприще върху него. Може би на първо място бих казал „не“ на всеки компромис със сигурността и опазването на произведенията. Творбите във фонда не са просто декори за събития, а памет, за която носим пряка отговорност пред поколенията. На следващо място, категорично отказвам да допусна в галерията профанизирането на историята на изкуството през евтини митове, недоказани хипотези или конюнктурен сензационализъм, предназначени единствено да генерират масов поток от посетители. Продадените билети не могат да бъдат индулгенция за подкопаването на фундаменталната роля на музея като институция, генерираща познание. Заедно с това бих отказал подчиняването на галерията на чисто търговски формати, които нямат нищо общо с нейната профилизация, както и всеки опит за външна намеса в кураторските решения и изследователския прочит на колекцията. Институционалният престиж не е равен на популярност – истинският авторитет на една галерия се гради не само от проектите, които е реализирала, но и от онези, които съзнателно е отказала, за да запази своята професионална почтеност.
Какво е най-голямото погрешно разбиране за ролята на регионалните художествени галерии в България?
Най-голямото погрешно разбиране е схващането, че регионалната художествена галерия е провинциален депозитар – пасивно хранилище на картини и локален културен дом, чиято роля се изчерпва с това да отбелязва местни годишнини, да обслужва регионалния патриотизъм и периодично да „гостува“ на столицата или да приема готови столични изложби. Този провинциален комплекс отглежда представата, че истинският, голям изкуствоведски дебат и високото кураторство са възможни единствено в София, а регионалната галерия е длъжна да бъде просто кротък, административно подчинен изпълнител на общински културни календари.
В действителност това разбиране бърка географската периферия със съдържателна такава. Голяма част от най-значимите масиви от българското визуално наследство се съхраняват именно извън столицата. Когато една регионална галерия спре да гледа на себе си като на локален музей и започне да работи с методологическа прецизност, тя бързо разкрива, че именно в нейните фондове лежат неизследваните пластове на националната ни история на изкуството. Погрешно е да се смята, че функцията на регионалната институция е да бъде просто „достъпна“ или „уютна“ за местната общност през компромис с качеството. Нейната истинска роля е да бъде автономен център на смисъла, който формулира тези, провокира националния дискурс и налага високи професионални стандарти. Всяко превръщане на регионалната галерия в обслужващо звено за локални прояви или в пасивен пазител на прашни депа е подценяване на нейния потенциал да бъде равностоен съавтор на националната културна памет.
Ако след десет години бъде оценяван настоящият период от развитието на Казанлъшката художествена галерия, по какво бихте искали той да бъде запомнен и какво бихте сметнали за неуспех?
Не вярвам в подобни исторически оценки и равносметки. Най-важният барометър за мен остава собственото ми усещане за вътрешно щастие и смисъл от свършената работа. Ако все пак трябва да преведа това усещане на езика на институцията, бих искал този период да бъде запомнен с това, че върнахме на галерията нейната видимост и заслуженото ѝ място в художествения живот в страната. Вярвам, че ще останат следи от факта, че спряхме да гледаме на институцията като на провинциален музей и я превърнахме в живо, търсещо и провокиращо място, което генерира смисъл.
За неуспех бих сметнал единствено връщането към инерцията. Ако след десет години галерията отново се превърне в тихо, конформистко хранилище, което просто обслужва местния културен календар и се бои да поема изследователски и кураторски рискове, това би означавало, че съграденото днес е било само временно, а аз не съм се справил с най-важната задача – да предам вдъхновението напред.
