Изложбата „Тя, когато беше другарка. Градската жена през социализма“ е навременна и необходима. Опитът женският образ да бъде изведен от периферията на общия разказ за социализма и да бъде разгледан през призмата на труда, семейството, свободното време, модата и хватката на идеологията е важна стъпка към по-пълното социокултурно осмисляне на историята на периода.
Извеждането на типология на жената от социализма е направено чрез маркиране на няколко основни посоки в експозицията.
Първият обособен кът е формално посветен на „политически опасните жени“. Акцентът в тази зона е ориентиран към „Хулиганската акция“ (с кодово име „мероприятие Мълния“), проведена от Държавна сигурност (ДС) в началото на 1958 г. Подготовката ѝ започва още през 1956 г., непосредствено след Унгарското въстание, с решението на Политбюро на ЦК на БКП за повторно отваряне на концлагера „Белене“, където по-късно са изпратени жертвите от въпросната акция. В експозицията е хвърлен щрих към тази посока, но разказът спира без еволюционен развой и без достатъчна контекстуализация на събитията.
В същата зона са изложени архивни документи, свързани с „неблагонадеждните жени“. Според системата това са жените, които не се вписват в допустимите тоталитарни норми: интелектуалки, съпруги на чужденци или жени, заемали държавни постове преди 1944 г. Ситуирането на определени категории жени по-ниско в социалната стълбица е маркирано обобщено, леко изолирано, без фактологична конкретика за различните десетилетия. Нещо повече, разширяването на темата за жената и властта би трябвало да включва не само „жената и репресията“. Не всяка жена е „жертва“ на системата. Някои жени умело се възползват от нея. Сред тях са партийни функционерки, жени в администрацията, ръководителки, жени от интелектуалния елит, съпруги на високопоставени партийни кадри.
Втората посока в изложбата е свързана с жената в дома и семейството. Ролята ѝ на майка е визуално и документално очертана чрез експонирането на детска количка, почетни свидетелства на многодетни майки и кратък текст, посветен на недостига на ясли и детски градини, както и на очакваното от системата поведение на жената – едновременно работничка и майка. Доста аспекти остават отвъд темата. Фактите се генерализират. Би било интересно да се дискутират въпроси като промените в статута на жената майка и трансформациите на нейните социални роли през различните десетилетия. Периодът 40-те – 60-те години е поставен под общ знаменател в политиката, ориентирана към майчинството – в кураторски текст в експозицията се уточнява, че „…Жените придобиват право на отпуска по майчинство, но през 40-те – 60-те години то е едва няколко месеца“. Именно по протежение на тези десетилетия обаче съществува динамична поредица от изменения и модификации съобразно правата на майките. [1]
Следващите две теми се фокусират върху професионалния и обществения живот на градската жена през периода 1944–1989 г. В конструиран от велпапе кът са експонирани две професионални зони – на труженичката и на жената-интелектуалка, представена през призмата на лекарската професия. Фокусът е върху физическия труд, който е на почит. Неговите измерения – грамоти, медали и отличия, са дефинирани като престижен път за изграждането на идеалната комунистическа държава. Плеядата от нови професии и фактори като адаптацията на жената от селото към градската среда остават леко встрани от темата.
Поощрява се участието на жената в обществения живот. Политизацията на нейното присъствие е очертана в посоката „жената-общественичка“. Комитетът на българските жени, например, не е просто пропагандна организация. Защото жената през социализма не е само жертва на режима и не е само еманципирана от режима. Тя може да бъде едновременно обект на държавна политика, участник в нея, посредник на властта и човек, който използва системата за собствените си интереси. Тази амбивалентност отсъства от популярния разказ.
Жената като стожер на дома и семейството е централна тема в експозицията. В две интериорни зони са обособени типични за социализма кухня, дневна и спалня. В тях присъстват характерни детайли за епохата – уреди, обзавеждане, дамско облекло и аксесоари. Те придават любопитен щрих към цялостната картина и маркират присъствието на жената, макар личното ми очакване като зрител да е за по-обширно представяне като веществено присъствие. Кухнята не е просто мебелировка. „Зад” нея стоят пазаруването и чакането на опашка, готвенето и консервирането, прането и чистенето, грижата за децата и възрастните родители, шиенето, поправянето и организацията на семейния бюджет. Тук се появява знаменитият „втори работен ден“ на жената. В този смисъл пералнята, хладилникът, прахосмукачката, тенджерата, шевната машина или пазарската чанта могат да бъдат по-силни исторически артефакти от една подредена „социалистическа кухня“. Те свидетелстват не само за материалната култура, но и за невидимия труд, чрез който се произвежда всекидневието.
Четвъртата посока в експозицията е ориентирана към свободното време. Личният свят на жената е представен чрез възможните почивка и пътуване. Посещението на изложби, концерти, танцови активности, слушане на музика и четене на книги са очертани като основни опции за свободното време. В този раздел е направен опит да се представи не само как жените са изобразявани, а и какво те гледат, четат, колекционират и снимат. Откриваме фрагменти от семейната фотография, снимката от морето, снимката от сватбата, снимката с новата кола, снимката на детето, календарите, плакатите, козметичните опаковки. Тук е и списанието „Жената днес“. То е много по-сложен културен обект, отколкото просто „женско списание“. Дефинирането на сферата „свободно време“ също крие дефицити, сред които е акцентирането върху чисто „женски“ пространства и общности извън работна среда и семейство.
Петата зона е посветена на проучването на модата и пространствения дизайн на витрините от епохата, представено в дигитален вариант. Безспорно проучването има приносен характер, но фактите са разпределени из отделните десетилетия, без да бъдат изведени тенденциите като обобщение.
Сред безспорните достойнства на изложбата е стремежът ѝ да събере в едно пространство различни лица на градската жена. Конструирането на „обобщаващия образ“ обаче е едновременно силата и основният проблем на експозицията.
Самата изложба цели да изгради „реалистичен и обобщаващ образ“ на жената, която „живее, работи, отглежда децата си и се забавлява“. [2] Именно думата „обобщаващ“ е проблематична: тя предполага единен женски субект там, където всъщност има множество женски биографии, стратегии и идентичности.
Изложбата правилно поставя жената в контекста на труда, обществения живот, модата, дома, свободното време и репресията. По-същественият въпрос – как жените едновременно приемат, използват и заобикалят този социалистически модел остава извън полезрението на кураторите. Изложбата е непълна от гледна точка на самата антропологическа перспектива: тя разглежда жената предимно като носител на социални роли, но недостатъчно като индивид, който може да приема, договаря, трансформира, прикрива или отхвърля тези роли. Тя показва социалистическата жена в официалната рамка, но не хвърля светлина върху жената, която съществува отвъд нея.
Нещо повече, „другарката“ е идеологическа категория, а „жената” е антропологическа категория. „Другарката“ е само една от ролите, не самата жена. Това е основната теоретична теза: социалистическата държава произвежда нормативен образ на жената, но никога не успява да изчерпи женското битие с този образ. Хубаво би било една музейна изложба да покаже и онова, което се крие в „разстоянието“ между двете.
Една от най-интересните категории би била „жената извън ролята“. Тя може да се превърне в отделна концептуална ос, защото държавата мисли за жената чрез функции. Тя е производител, майка, съпруга, гражданка. Но човекът никога не се изчерпва с функциите си. Следователно трябва да се изследва разминаването между нормативната роля и преживяното „аз“. Това е особено важно за социализма, защото режимът се опитва да създаде „нов човек“, а социалните практики често се разминават с идеологията.
Жената като „тактик“, а не като пасивен обект е още една много важна липса. Жените не просто живеят в системата. Те я обиграват. Използват познанства, обменят услуги, пазят стоки, намират дефицитни продукти, разменят детски дрехи, уреждат места в детска градина, търсят лекар „по втория начин“, използват служебни контакти, намират жилище чрез мрежи от познанства, правят домашна продукция, шият, плетат, консервират, отглеждат храна и продават неформално. Тоест трябва да се покаже не само как системата организира жената, а и как жената организира живота въпреки системата. Тази неофициална инфраструктура има и друг аспект – женската солидарност. Веригата от майка, дъщеря, сестра, свекърва, съседка, колежка и приятелка върши огромна част от социалната репродукция. „Ще ти намеря“, „Имам човек“ – това са не просто битови реплики, а знаци на паралелна система за взаимопомощ, която функционира едновременно с официалните институции.
„Невидимата жена“ най-трудно се вписва в музейния разказ. Тя не представлява изключение, а норма. И тъкмо затова отсъствието ѝ е толкова съществено. Това е жената, която не е нито партийна, нито дисидентка; нито героиня, нито престъпница; нито известна художничка, нито публична фигура. Просто живее, работи, влюбва се, ражда, отглежда деца, развежда се, старее и умира. Същото важи и за различията от етнически, регионален, класов и възрастов характер. Работничката не е лекарка, лекарката не е партийна функционерка; младата жена не е пенсионерка; омъжената жена не преживява социализма по същия начин като разведената или като самотната майка. Така „жената“ се разпада на множество женски субекти. Именно тази множественост е необходимо да бъде видима.
„Градската жена“ не е една жена. Различията между работничка, продавачка, лекарка, инженерка, учителка, научна работничка, художничка, чиновничка, журналистка, актриса или партийна функционерка не са просто професионални различия. Те означават различен социален статус, различен достъп до ресурси и власт и различен начин на преживяване на социализма.
В експозицията се отбелязва, че интелектуалката често е била по-ниско платена и по-ниско поставена социално от други категории жени. Това обаче би трябвало да се превърне от констатация в аналитична ос. Особено интересна е разликата между равенството на труда и неравенството на статуса, дохода и властта. До края на социализма жените достигат около 50% от работната сила, но това не означава равенство в управленските позиции.
Сериозна празнина остава и отсъствието на религията и конфликта между социалистическата модерност и традицията. Църковният брак, кръщенето, религиозните празници, иконата в дома, бабата като носител на религиозна памет, постите, погребалните ритуали и имените дни са част от онзи пласт на всекидневието, който не изчезва с официалното налагане на нови социални модели.
В този ред на мисли може да се интегрира проблемът с миграцията. „Градската жена“ не възниква просто в града. Милиони българи преминават през ускорена урбанизация, а жените са част от този огромен преход от селото към града, от традиционната общност към новата семейна и социална среда.
От експозицията убягва и осмислянето на града като женска география. Поликлиниката, родилният дом, детската градина, училището, пазарът, ЦУМ, кварталният магазин, фризьорският салон, киното, сладкарницата, ресторантът, дискотеката, паркът, плажът, санаториумът, гарата и общественият транспорт са не просто места, а пространства на социализация, контрол, потребление, общуване и лична свобода. Ако изложбата действително иска да разкаже историята на градската жена, тези локации би трябвало да бъдат разгледани като социална и антропологическа карта на нейното всекидневие. Същото се отнася и до опашката – една от най-важните социални сцени на късния социализъм, в която жената често е главен персонаж. Опашката е едновременно време, дефицит, информация, социален контакт. В нея се срещат официалната икономика и неформалните мрежи на „връзките“, а жените развиват ежедневни тактики за справяне с недостига.
За изложба, която претендира да представи визуалния свят на жената, отсъствието на жената като художник би могло да се счита за пропуск. В експозицията жената е показана като обект на изображението много повече, отколкото като автор. Като фон в експозицията са включени платна на жени художнички – „Софийски мотив“, 1985 от Дора Кънчева, „Натюрморт“, 60-те години от Анна Мария Кефсизова. Тук въпросите са много: какво рисуват жените през социализма, как представят женското тяло, има ли автопортрет/пейзаж/натюрморт без идеология, какво се определя като „женска“ тема, какво се случва с жената-художник, когато стане майка, как институциите оценяват женското творчество и има ли различие между официално и неофициално изкуство. Това е огромно поле, което изложбата не докосва.
Изложбата показва различни лица на социалистическата градска жена, но не успява докрай да покаже множествеността на нейния опит. В експозицията са набелязани отправни дискурси, които могат да бъдат заявка за бъдещи проекции по темата.
Ясно обособените зони в експозицията показват опит за изграждане на разказ, но той остава фрагментарен. Липсва единен принцип на конструиране, който да свърже отделните теми не само смислово, но и концептуално. Още по-съществено е отсъствието на контекст. България не съществува изолирано от останалите страни на социалистическия лагер, а влиянията и взаимодействията с моделите социализъм остават почти напълно извън интерпретацията. В крайна сметка, основният стратегически недостатък на изложбата е не толкова в отделните теми, колкото в начина, по който те са събрани в общ разказ. Периодът на социализма е унифициран, макар че разликите между 40-те, 50-те, 60-те, 70-те и 80-те години са съществени. Генерализирането на заключенията върху обща база неизбежно прави анализа по-повърхностен и отслабва историческата конкретика.
Бележки:
1. През периода 1944-1956 жената вече трябва да бъде работничка, но продължава да бъде и майка, и домакиня. Конституцията от 1947 г. изрично гарантира на жената отпуск преди и след раждането при запазване на възнаграждението. Кодексът на труда от 1951 г. първоначално дава на работничката: 90 дни отпуск за бременност и раждане; отпускът започва 30 дни преди раждането; при ненормално раждане или близнаци — 100 дни. През 50-те идеята не е майката да стои дълго вкъщи. След 1957 г. Кодексът вече предвижда неплатен отпуск до навършване на тригодишна възраст на детето, като този период се зачита за трудов стаж. През 60-те остротата на демографската криза се усеща все по-остро. През декември 1967 г. е прието ПМС №61 за насърчаване на раждаемостта, а през 1968 г. — нов Указ за насърчаване на раждаемостта. Системата вече не просто „защитава майката“. Тя повелява: раждането на повече деца е обществено желателно поведение. След реформите се установява диференциран платен отпуск според поредността на детето: първо дете — 120 дни, второ — 150 дни, трето — 180 дни, четвърто и следващо — 120 дни, като от тях 45 дни са преди раждането. Данните са базирани на Постановление № 61 на Министерския съвет от 28.12.1967 г. за насърчаване на раждаемостта, обн. Държавен вестник, бр. 2 от 1968 г. на Кодекс на труда от 1951 г., чл. 60 — разпоредбата за отпуска за бременност и раждане в размер 120/150/180/120 дни. Много характерно за социалистическата политика е съотношението: колкото по-голямо е семейството, толкова повече стимули получава.
2. По информация на БТА – виж тук.
Снимки: Даниела Чулова-Маркова
