За концерта на артистите от Школата Кабаиванска, с който бяха открити Софийските музикални седмици
Un bel dì vedremo („Ще дойде прекрасният ден“)
Не може докрай да се опише как в една от репетиционните зали на Софийската филхармония Райна Кабаиванска показва на млада японска певица как да влезе в образа на Чо-Чо-сан. Тя преживява всеки детайл, всяко движение, всеки трепет. Наоколо всички наблюдават така, сякаш са се озовали сред публиката на голяма въображаема опера – попаднали там по магически начин, за да видят нещо, което никъде другаде няма да може да бъде видяно. В този миг тя е японката. Ръцете й са вече ръцете на Чо-Чо-сан. Ролите са разменени. Тя е Чо-Чо-сан. Въздухът трепти.
Ако нещо красиво и всеотдайно се е случвало в България, при това без излишен шум, а само с полагащата му се благородна светлина, то това е ежегодното завръщане на Райна Кабаиванска. От нейния международен майсторски клас, който се провежда в София от 26 години, израсна Школата Кабаиванска. Това е епохалното дело, което Райна Кабаиванска прави с непоколебимата надежда и сила, подобна на тази, с която в началото на 90-те години тя се завръща в България, за да подкрепи крехкото начало на демокрацията – концерт, останал в историческата памет с нейната синя рокля, свободолюбив дух и глас, които не знаят граници.
Школата Кабаиванска е създадена от непоколебимата надежда. Виждаме го всяка година в концертите, в които учениците от новите класове се представят, и развълнувано се коментира по нощните улици около Операта колко са били добри, за кого какво предстои и кой ще стане най-велик. Но това вълнение и този разказ стават още по-трепетни, когато на сцената застанат изпълнители от различни класове, от различни години, чиито гласове вече са изпълвали най-известните оперни театри, за които вече оперните критици по света са писали като за звезди.
Già nella notte densa („Още в гъстата нощ“)
Именно такъв беше галаконцертът на артистите от Школата Кабаиванска, който откри Софийските музикални седмици на 24 май 2026 г., под диригентството на маестро Найден Тодоров и с оркестъра на Софийската филхармония. Вместо с увертюра, концертът започна с дъжд и с „Върви, народе възродени“. Дъжд, който сякаш заваля единствено над концертната зала – толкова внезапен и силен, че се наложи да бъдат затворени горните конструкции на Зала „България“. А оркестърът прозвуча с такава мощ, че като естествена поанта на вечерта се извиси стихът на Стоян Михайловски: „Кръстосай дух с огнен меч“.
Силата на изпълнението на Химна на българската просвета „Върви, народе възродени“ разкри духовния хоризонт, по който през годините се е случвало това общуване между новите оперни гласове и техния просветител Райна Кабаиванска.
Софийската публика обича да следи за присъствието на Райна Кабаиванска на сцената, в ложата или в началото на пети ред в „Зала България“, медиите – да пишат „оперната прима беше сред публиката на тазгодишния концерт“, „по време на целия концерт сред нас кръжеше едно силно благородно присъствие“ (Гергана Костова, epochtimes.bg), „Липсата й беше осезаема, младите артисти от майсторския й клас обаче представиха спектакъл на световно ниво, точно, както ги е учила тяхната Маестра.“ (Зелма Алмалех, въпреки.com). Нейното присъствие наистина е специално и се усеща и празнува, но това, което се случи в този концерт – не се беше случвало досега по този начин – въпреки че самата Райна Кабаиванска не беше в залата – тя беше там.
В този концерт се разбра, че където и да се намират учениците на Райна Кабаиванска, тя винаги е с тях.
Още от първото изпълнение на Александрина Михайлова и Джузепе Инфантино в дуета на Джилда и Херцога на Мантуа от първо действие на операта на Верди „Риголето“ аплодисментите излязоха извън обичайния концертен протокол. Също както през 1989 г. „Ил Джорнале нуово“ пише за представлението на Райна Кабаиванска в ролята на Мадам Бътерфлай – „Маестрото на подиума спря оркестъра и се присъедини към аплодисментите. От ложите, от галериите и от партера, ръцете на зрителите приличаха на хиляди обезумели криле.“ Възторгът на публиката беше толкова безапелационен – толкова искрен и дълбок, че нищо не беше в състояние да го спре или разколебае – дори леко обърка артистите, които оставаха на сцената в пороя на аплодисментите и използваха всички познати начини, по които артистът благодари за признателността на публиката си, но и когато все пак напускаха сцената, за да може музиката да продължи – аплодисментите не стихваха. Наложи се Александрина Михайлова деликатно да даде знак на италианския тенор, за да напуснат сцената – както в цитираната рецензия се казва „Райна не остана и част от секундата повече да се наслаждава на триумфа си и продължи музикалния разказ.“ – и те последваха същата артистична дисциплина – триумфът никога да не прекъсва музикалния разказ.
Dio! mi potevi scagliar („Боже! Можеше да ме поразиш…“)
Изградена около върховите образци на италианската опера от втората половина на XIX век и началото на XX век, програма направи впечатление с ясно изразена концепция и добра драматургична линия. Централно място в нея заемаше творчеството на Джузепе Верди, а във втората част логично се премина към представителите на веризма – Франческо Чилеа, Руджиеро Леонкавало и Пиетро Маскани.
Особено силна страна беше присъствието на различни типове вокални форми – арии, дуети и ансамблови сцени, което позволи на изпълнителите да съчетаят вокални качества със сценично взаимодействие, а това от своя страна превърна концерта в своеобразен оперен спектакъл. Програмата елегантно акцентира върху психологическия портрет на оперните герои и върху връзката между лиричното и драматичното начало в операта.
Избраните произведения имаха и по-дълбоко измерение – те отразяваха значителна част от артистичния път на Райна Кабаиванска. Сред тях бяха откъси от опери, в които тя е създала едни от най-запомнящите се интерпретации в международната си кариера. Особено място заемаха образите на Адриана Лекуврьор, Виолета и Дездемона – роли, с които Райна Кабаиванска изгражда една от най-ярките международни кариери в оперното изкуство. Дездемона е и ролята, с която дебютира в Ковънт Гардън през 1962 г. – събитие, поставило началото на световното й признание.
Още с първите изпълнения стана ясно, че вечерта ще бъде среща с вече изградени артисти, всеки от които носи собствен сценичен почерк. Александрина Михайлова (сопран) показа онези качества, които през последните години привличат вниманието към нейното развитие – ярък лиричен тембър, лекота във височините и естествено сценично присъствие. Джузепе Инфантино (тенор) внесе в програмата типичния италиански лиричен блясък – с чувство за стил и фразировка. Бая Саганелидзе (мецосопран) придаде необходимия контраст със своя плътен и топъл мецосопран. Витория Йео (сопран) изпълни „Già nella notte densa“ така, че в образа на нейната Дездемона се усещаха благородство на фразата и вътрешно спокойствие, а след това, в ролята на лейди Макбет, същият глас придоби драматична плътност и почти демонична енергия. Именно тази способност да преминава между толкова различни психологически състояния е характерна за нея. Арсен Согомонян (тенор) се превърна в безспорния драматичен център на концерта. В арията „Dio! mi potevi scagliar“ той разкри характерния си глас – мощен, необичайно тъмен за тенор, със запазената плътност на някогашния баритон. В изпълнението му красивият звук беше подчинен на драматургичното развитие на образа. Именно затова изпълненията му от „Отело“, „Палячи“, „Селска чест“ и „Турандот“ бяха сред най-въздействащите моменти на вечерта.
Io son l’umile ancella („Аз съм смирената слугиня на творческия дух“)
През далечната 2008 г. Арсен Согомонян е участвал в VIII Международен майсторски клас на Райна Кабаиванска в София. Той също е бил в залата, в която Райна Кабаиванска учи младата японка Яско Сато как да влезе в образа на Чо-Чо-сан. Днес и двамата стоят на големите световни сцени като част от онова, което наричаме Школата Кабаиванска.
Малко хора умеят да превърнат възхищението от един велик артист в мисия, която променя съдбите на други хора. Изпълнителният директор на Нов български университет Георги Текев прави именно това – с търпение и преданост той разпозна мига, в който това, което се случваше, вече не беше просто поредица от майсторски класове, а се беше превърнало в явление, и му даде името „Школата Кабаиванска“.
Георги Текев е и музикален продуцент на концертите на Школата Кабаиванска. В продължение на години именно той с рядък усет изгражда художествената концепция на тези вечери – избора на изпълнителите, репертоара, драматургичната последователност на програмата, сценичните режисьорски решения. Финесът, с който различните гласове, произведения и поколения артисти се превръщат в едно цялостно музикално повествование, е част от онова, което прави тези концерти разпознаваеми.
Зад художествената цялост на концерта стои и прецизният мениджмънт на продукцията, поверен на Петър Барбалов и Кремена Николова. Всички участници в концерта са стипендианти на Фонд „Райна Кабаиванска“ в Нов български университет, чиито програми през годините се реализират с генералната подкрепа на „Фантастико груп“ – още едно свидетелство, че големите културни каузи се изграждат чрез дългосрочно партньорство между личности и институции.
Сред най-запомнящите се режисьорски решения беше появата на гласа на Алфредо не от сцената, а от една от ложите в залата. Докато Александрина Михайлова изпълняваше арията на Виолета „È strano… Sempre libera“ от операта „Травиата“ на Верди, Джузепе Инфантино запя от ложата – решение, което следва оригиналното либрето на операта, според което Алфредо пее извън сцената, от улицата. Този театрален жест разшири сценичното пространство и разруши условната граница между сцена и публика.
В драматургично отношение кулминациите бяха разпределени добре – но сред тях най-изявената беше „Адриана Лекуврьор“. Дуетът между Адриана и Принцеса дьо Буйон от операта „Адриана Лекуврьор“ на Франческо Чилеа се открои професионално и стилистично, но се случи и нещо друго. В него Витория Йео демонстрира рядко срещано артистично благородство, като съзнателно предостави повече пространство за изява на Бая Саганелидзе. Подобно сценично поведение не е просто въпрос на професионализъм, а на разбиране за ансамбловото изкуство – качество, което без съмнение е част от школата на Райна Кабаиванска.
Vincerò! („Ще победя!“)
Във финалното си обръщение към публиката маестро Найден Тодоров каза, че концертът не би било добре да завърши със смъртта от драматичния дует между Сантуца и Туриду от операта „Селска чест“ от Пиетро Маскани, а с победния възглас на „Nessun dorma“ от „Турандот“ на Джакомо Пучини.
„Nessun dorma“ е ария, която поколения участници в майсторските класове на Райна Кабаиванска са изпълнявали многократно през годините. Нейният избор за финал на концерта може да се свърже и с това, че се е превърнала в своеобразен символ на Школата Кабаиванска, на стремежа към съвършенство и на вярата в победата над трудностите. Въпреки че повечето слушатели възприемат финалното високо „Vincerò!“ като най-голямото вокално предизвикателство в арията, много изпълнители споделят, че истинската трудност се крие другаде. Най-голямото изпитание е да се изгради цялата драматургична линия на произведението – началото да бъде изпято спокойно и сдържано, да се запази достатъчно сила, да не се избърза емоционално, кулминацията да остане за края. Именно този постепенен музикален и психологически възход придава на арията нейната изключителна сила. Същото изпитание е и пътят през Школата на Райна Кабаиванска. Нейните ученици преминават през същата дисциплина, същото търпение и същото постепенно изграждане на художествената кулминация. Затова, когато се съберат на една сцена, не чуваме просто няколко великолепни гласа, а ставаме свидетели на една жива традиция. Затова аплодисментите са непреходни – защото са и за човека, който я е създал.
Снимки от концерта: Крум Стоев
