Хераклит е казал, че не можем да влезем два пъти в една и съща река – не защото реката изчезва, а защото ние самите вече сме други, докато водата тече. Лендартът, изкуството, което избира природата не за декор, а за материал и сцена, е може би най-буквалният наследник на тази мисъл. То не строи паметници. То поставя жест в мястото, където времето, водата и разпадът ще го довършат вместо художника. Затова е странно и си струва да се помисли какво се случва, когато този жест на изчезването трябва да мине през таблица с колони, максимален брой точки и обобщен протокол на журито.
През пролетта на тази година в Хасково се проведе конкурс за лендарт в градска среда „Край реката“, финансиран по европейска програма, с ясни критерии: художествена стойност, техническа изпълнимост, пригодност за мястото, екологична отговорност, професионален опит на автора, допълнителни критерии – общо 225 възможни точки. Спечели сдружение „Дупини“ с проект за пет скулптурни инсталации от изсъхнали стволове на тополи – „Танцуваща фигура“, „Антропоцен“, „Дишащо дърво“, „Записки“, „Вертикални диагонали“. Работите вече стоят край реката на булевард „България“ в центъра на града и наистина се вписват естествено в пространството.
Исках да разкажа за този конкурс отстрани, като наблюдател, но не мога, защото участвах в него. И точно защото загубих, той ми се струва по-интересен като случай, отколкото ако бях спечелил.
Предложих два проекта. Единият – „Котвата“, използваше компрометиран участък от каменната стена на коритото – там, където срутени камъни и олющена мазилка вече говорят за напрежението между инженерната конструкция и природните процеси. Той добавяше само три сухи клона, изправени в силует на котва. Идеята не беше да укрепя стената, а да я „назова“ – да фиксирам вниманието върху нещо, което иначе минава незабелязано, без да го поправям. Котва в сухо корито, където няма вода за закотвяне – образ, който сам си противоречи, защото коритото е по дефиниция преходно, а котвата е жест на постоянство. Другият проект – „Паркинг в речното корито“, редеше сухи клони от топола в правоъгълници, наподобяващи паркоместа – маркиране на отсъствие чрез отсъствие, въпрос без отговор за това докъде градът е готов да разшири своя авто-глад, дори в пространство, което по природа не му принадлежи.
И двата проекта губеха от старта в категорията, в която побеждаваше „Дупини“ с най-голяма разлика – техническа изпълнимост: 42 срещу моите 19. Не оспорвам оценката – журито си свърши работата коректно и с внимание, а разликата в занаятчийския опит между сдружение с дългогодишна практика в монументална форма и мое индивидуално участие е реална. Но точно тази категория е показателна за нещо по-широко от резултата на един конкурс. „Техническа изпълнимост“ е критерий, който по природа възнаграждава трайното, видимото, стоящото – скулптура, която ще издържи сезон, две, три. Лендартът в своя изначален вид, онзи от 60-те и 70-те, а и българският му вариант от 90-те, тръгва от обратната предпоставка: че произведението няма нужда да издържи. Че разпадането е част от смисъла, не негов провал.
Показателен пример за онази по-ранна, по-необуздана фаза стои буквално в съседния град. През юни тази година галерия „Петко Чурчулиев“ в Димитровград отбеляза с ретроспективна изложба тридесет години от акцията на художника Дан Тенев „Балканизация“. Става въпрос за равностранен триъгълник със страна петдесет метра, направен от полиетиленов ръкав, дълъг осемстотин метра, положен в коритото на река Марица през 1996 г., по време на първия симпозиум за съвременно изкуство „В собствен контекст“. Мека скулптура, чиято форма се движи от вятъра и течението. Това е произведение, което не просто приема разпадането си, а съдържа в конструкцията си зависимостта от природните сили като смислов елемент, не като инженерен риск за минимизиране. Заглавието препраща към геополитическото раздробяване на Балканите през онези години. Жестът е политически точно защото е нетраен – намеса в пейзажа, а не паметник на пейзажа.
Между тези две точки – „Балканизация“ през 1996-а и „Край реката“ през 2026-а – има тридесет години и една институционална пропаст. Тогавашният симпозиум не е искал от Тенев обобщен оценителен лист. Днешният конкурс, финансиран по механизъм на Националния план за възстановяване и устойчивост, с логата на Европейския съюз в горния край на всеки протокол, го изисква – с основание. Публични средства минават през прозрачна процедура, журито е длъжно да аргументира избора си, а общините отговарят за терен, за безопасност, за поддръжка. Не пиша тези редове като обвинение към системата. Пиша ги, защото институционализацията на лендарта у нас – от свободния жест на 90-те, през симпозиумите с покана като КЕВИС в Етнографски музей „Етър“ или международния форум в Габровци, до конкурса със скоринг в Хасково – е сама по себе си културен процес, който заслужава да бъде видян, не само преживян.
Има нещо иронично в това ефимерното изкуство да се оценява чрез документ, който е по дефиниция най-траен елемент от цялото начинание. Протоколът ще стои в архива на общината, докато инсталациите от сухи клони ще паднат след дъжд, вятър или две-три покачвания на водата. Оценителният лист е скала за нещо, което е замислено да няма скала – числово фиксиране на жест, чиято същност е отказ от фиксиране. „Котвата“, замислена да поставя точно този въпрос – какво означава да закотвиш нещо в среда, която е по природа подвижна – на практика беше подложена на същия парадокс, само че от другата страна на масата: тя самата бе временно закотвена в система от критерии, изградена да търси устойчивост.
Искам само да отбележа наблюдението, което конкурсът неволно направи видимо – колкото повече лендартът в България се финансира и институционализира, толкова повече жанрът рискува да загуби точно онова свойство, заради което е възникнал – правото си да изчезне без разрешение.
Може би отговорът не е в отказ от институциите – те носят ресурс, видимост и приемственост, каквито симпозиумът на Тенев през 1996-а не е имал. По-скоро е в намирането на критерий за ефимерността самата, редом до техническата изпълнимост – точка за това доколко произведението разбира и използва собственото си изчезване, вместо да го третира като страничен ефект за минимизиране. Иначе рискуваме винаги да печелят произведенията, които се преструват, че могат да устоят на реката, вместо тези, които признават, че не могат – и точно в това признание намират своя смисъл.
