Националната галерия представя в залите на Двореца голяма ретроспективна изложба на Иван Христов (1900 – 1987) – фигура с трайно присъствие в историята на българското пейзажно изкуство. Експозицията, която продължава от 18 юни до 20 септември 2026 г., обединява непоказвани творби, собственост на наследници и колекционери, с произведения от фондовете на Националната галерия и Градската художествена галерия в Пловдив. Проектът има амбицията да предложи нов, цялостен поглед върху автора. На практика обаче срещата с изкуството на Христов се провежда в контекста на сериозен дефицит, прочитът на който заслужава критичен анализ.
Когато публиката пристъпи в залите на Двореца, тя неизбежно се изправя пред текстовете, които маркират конструкцията на експозицията: „Живописецът Иван Христов“, „Иван Христов в българския пейзажен жанр“, „Иван Христов и възрожденската архитектура“, „Портрети и рисунки“. При внимателен прочит на тези модули веднага прави впечатление усещането за тавтология. Текстовете се движат в затворен кръг от няколко повтарящи се тези: техниката на тъмния грунд (имприматура), контрастът между светли и тъмни планове, емоционалната мазка и цитатите от Сирак Скитник („Иван Христов рисува душата на България“). Вместо да надграждат информацията и да разкриват различни аспекти от развитието на художника, отделните секции преповтарят едни и същи пасажи и формулировки. Посетителят остава с усещането, че чете един и същи текст, раздробен механично и разпределен из залите. Това лишава експозицията от динамика и дълбочина, като превръща концептуалното осмисляне в чиста формалност.
Проблемът на тези текстове не е просто в тяхната повтаряемост, а в концептуалното им безсилие. Те използват изкуствоведски шаблони като „емоционална и мощна мазка“, „търсене на експресивна пластична форма“ или „веществена сила на натурата“ – универсални фрази, които с еднакъв успех биха могли да се отнесат до много от неговите съвременници. Кураторският език тук отказва да анализира специфичния, индивидуален почерк на Христов, а го дави в патетична реторика, криейки се зад авторитета на Сирак Скитник. Вместо съвременен прочит от дистанцията на времето, публиката получава преразказ на критиката от 30-те години на миналия век. Фактът, че в пасажите се срещат дори очевидни редакторски небрежности, показва умора на институционалния изказ, който подценява интелигентността на съвременния зрител.
Към този структурен проблем се добавя още един важен дефицит: пълната анонимност на хората зад проекта. В официалните материали липсва информация за екипа, работил по изложбата. Не са посочени имената на кураторите, изследователите или изкуствоведите, които са подбрали произведенията и са съставили придружаващите текстове. Тази практика на институционално укриване на авторството е порочна. Изложба от такъв мащаб изисква ясна концептуална отговорност. Кой предлага този прочит на Иван Христов днес, през 2026 г.? Липсата на конкретен автор на текстовете обяснява тяхната компилативност и дефицит на съвременен критически фокус. Изкуствознанието не може да бъде анонимно, особено когато претендира за мащабност и преоценка на дадено наследство.
Опитът да се компенсират тези концептуални дефицити чрез паралелното включване на пейзажи от съвременници на художника също остава половинчат и не постига целта си. Наличието на чужди платна в залите не спомага за по-ясното или по-убедително ситуиране на Иван Христов в художествения контекст на епохата. Вместо да функционират като аргумент в структуриран кураторски диалог, който да очертае пресечните точки, влиянията или концептуалните различия между авторите, тези произведения съществуват по-скоро като механичен, пасивен декор. Липсата на ясен аналитичен коментар, който да обясни присъствието им, превръща съпоставянето в обикновена пространствена съвкупност, която не носи добавена стойност за разбирането на Христов.
Ако се върнем назад, ще забележим, че настоящата експозиция стъпва върху готови, вече експлоатирани модели. През 2015 г. Художествената галерия „Никола Петров“ във Видин организира изложба под надслов „Българският пейзаж, създаден от Иван Христов (1900 – 1987)“, посветена на 115 години от рождението на художника. Още тогава уредникът на експозицията Богдан Александров дефинира основните линии: биографичните данни за раждането му във Видин, обучението при Никола Ганушев, Никола Маринов и Стефан Иванов, мюнхенския период (1926 – 1927), учителстването в Трявна и Пловдив, както и спецификата на неговата техника. Настоящата изложба в София до голяма степен заимства същите тези, но пропуска да ги развие в нова посока. Прочитът от 2015 г. е пренесен механично в настоящето, без да се потърси нов контекст или по-актуална интерпретация на мястото на Христов в българския модернизъм.
Самият Иван Христов е автор, който заслужава далеч по-прецизно отношение от страна на кураторите. Неговото творчество има своето важно място в търсенията на национален облик в родното изкуство през 30-те и 40-те години на XX век. Работата му редом с автори като Борис Денев, Никола Танев, Сирак Скитник и Данаил Дечев го поставя в епицентъра на важни художествени процеси. Специфичната му техника – изграждането на формата от тъмно към светло върху предварително тонирано платно и нанасянето на боята с шпакла – създава разпознаваема пластична материя. Пейзажите му от Трявна, Копривщица, Търново, Пловдив, Созопол и Белоградчик не са просто топографски проучвания, а експресивни конструкции, издържани в драматичен колорит. Признанието за този подход идва още през 1937 г. със златния медал от Световното изложение в Париж за картината „Созополски къщи“.
Особено любопитна и реално нова за публиката е секцията „Портрети и рисунки“, представяща мюнхенския период на автора. Двегодишният престой в Бавария свързва Христов с българския интелектуален елит в чужбина – Кирил Цонев, Димитър Ненов, Светослав Минков, Чавдар Мутафов. Кавалетните портрети с ескизен характер и страниците от скицниците, където линията търси светлината и улавя часовете на слънчевото греене, показват един различен, по-аналитичен и неспокоен Иван Христов. Този сегмент има потенциала да преобърне линейната представа за него само като за „майстор на старопрестолните къщи“, но за съжаление остава недоразвит в общата текстова рамка на изложбата.
В крайна сметка, изложбата в Националната галерия оставя двойствено впечатление. От една страна, тя осигурява ценен достъп до качествена живопис, събирайки на едно място присъстващото в десетки колекции наследство на Иван Христов. От друга страна, проектът страда от безразличие в кураторското си изпълнение. Анонимността на екипа, липсата на дълбочина в съпоставянето със съвременниците му и чистата текстова тавтология в залите работят срещу художника. Вместо да ангажират вниманието на съвременния зрител, те го приспиват с повтарящи се фрази, сякаш извадени от стари архивни папки. Иван Христов има силен, индивидуален глас, който успява да пробие през кураторския шаблон, но това се случва благодарение на веществената сила на самите платна, а не на начина, по който те са ни представени. Публиката трябва да отиде в Двореца, за да види живописта, но и за да си даде сметка колко много дължат институциите ни на автори като Иван Христов, а за съжаление – и не само на тях.
Възможен изход от кураторската инерция би бил един по-различен прочит на Иван Христов, структуриран около няколко алтернативни подхода. Би могло, например, мюнхенският период на автора да се мисли като естествен център на експозицията, който да го свърже с процесите в немския експресионизъм и интелектуалния кръг около Кирил Цонев и Чавдар Мутафов. Интересно би било също специфичната му технология – извличането на формата от тъмния грунд – да се деконструира пред зрителя (аналогово или със средствата на дигиталното) чрез макрофотографии и технологичен анализ, което би заменило клишетата с конкретна пластическа логика. Вероятно и архитектурните пейзажи биха спечелили, ако се експонират не просто като носталгична топография, а като съзнателно конструиране на идентичност, допълнено с архиви и текстове от епохата. Всичко това обаче предполага ясна кураторска позиция, която да замени институционалната анонимност с конкретна изследователска отговорност. И характер.
