Нов български университет преиздаде великата книга на Габриеле Тергит – „Малка културна история на цветята“, появила се за първи път в България преди близо 60 години в превод на Йозеф Клайн. Каквито и да са очакванията на читателите към едно такова заглавие, книгата е наистина дотолкова велика, че изненадата е налице. В какво се изразява това величие, ако се погледне от днешен контекст – липса на празнота, сблъсък с автор, който е успял да създаде една мощна история – без да е разполагал с изкуствен интелект или поне с Гугъл и с интернет? Четенето й разплита мисълта, че тя не е подобна на нищо – че не е речник, не е енциклопедия, не е наръчник, не е монография по ботаника – в нея всичко свързано с цветята е успяло да бъде споено от това, което, ако днес наречем „отношението на хората“, не би звучало толкова силно, колкото би трябвало.
„Малката история“ видимо не е никак кратка, но по отношение на това каква история е, може да се потвърди, че тя е истинска история – като тази на Херодот – представяща света през един друг такъв ъгъл, който е като политиката и като войните, но тази прилика е само в това, че съществува винаги. Каквото и да се случва, отношението на хората е налично винаги, дори във времена като сегашните – отделен въпрос е богатството им, а още по-отделен въпрос е, че те невинаги са само с положителен знак.
Докато е писала книгата, самата госпожа Тергит е знаела какво прави. В текста поне пет пъти тя използва сведения, свързани с цветя, които взима от „История“ на Херодот, която безспорно е познавала. Читателят може да си помисли, че това се дължи и на факта, че тя е учила история в четири университета, като е придобила и докторска титла от университета във Франкфурт.
Исторически погледнато, книгата започва така: силните символно цветя като начален взрив – лотосът и божурът, последвани от най-нежните цветя, тези, които познаваме от старогръцката митология – хиацинта, нарциса, минзухарите, теменужките, следват момините сълзи, люлякът, незабравките, орхидеите, специално място се отделя на лалето и има още много други цветя, а през цялата книга – от най-първото до най-последното цвете – преминава историята на розата. Габриеле Тергит е родена през 1894 г., книгата за цветята излиза през 1958 г. и е интересно, че това се случва в едно общо време, в което през 1943 г. във Франция излиза „Малкият принц“ на Антоан дьо Сент-Екзюпери. Вероятно няма нищо общо, но не и по отношение какво точно е вълнувало или по-скоро спасявало тогава т.нар. човешки отношения.
Книгата се отличава с това, че е само човешка, и то в един неограничен мащаб – написана от човек за човек. В днешния свят тя би могла да се чете именно заради това, заради един полъх, който вече не се усеща. Но тайната се крие не във времето, не в липсата на нашите алгоритми, с които можем да си заменим писането, а в това, че книгата всъщност не е за цветята. На повърхността е книга за цветята. Но под повърхността Тергит задава въпрос:
Какво се случва с човека в момента, в който започне да отглежда нещо, което не му е нужно за оцеляване?
Това е силната идея. Тя е по-силна от това, което дори епосът би посочил като култура – като например печенето на месо, което там някъде, около Одисей и приятелите му, спира да се яде сурово. Цветето не храни, не защитава, не произвежда. То е „културен излишък“ – пише авторката.
Тергит проследява как различни общества влагат смисъл в цветята и така показва, че историята на цветята е история на човешката чувствителност, на властта, на ритуала и на вкуса. Тя обхожда градини през различни цивилизации и търси не растенията, а как хората са си представяли красивия свят. Една много интересна парадигма в книгата е тази на отделното цвете-градината-парка-живота на хората, но има и текст, който е свързан със зеленчуковата градина – „Льо Нотр и пропъждането на цветята в зеленчуковата градина“.
Най-красивият израз на тази култура в книгата е това, че „градината е победа над случайността“. За Тергит дивото цвете и градинското цвете не са просто две растения. Те са две философии. Дивото цвете е природата сама по себе си. Градината е природата, която човекът е подредил. Сред богатство от всевъзможни връзки, сред разчитането на социалния език на цветята, в който едно и също цвете може да означава различни неща в различните общества, идва и другата истина за тази книга и защо тя е такава.
Габриеле Тергит пише книгата за цветята след войната – след период, в който Европа преживява жестоко разрушение. И това е другото, което прави от тази книга история – предназначението й да служи за защита на човешката способност отново да създава красота.
На много места авторката срещуполага цветята и войните, и то не по един сантиментален начин, а по абсолютно истински – например колко пари е похарчил Луи XIV за градините на Версай и как всъщност те са една дробна част от всичките пари, които е похарчил за войни.
Една от най-важните линии в книгата показва колко много трудности в човешката история са преживявали цветята: как са се губили и завръщали, как големи философи като Сократ хич не са ги уважавали, какво им е било причинявано – наред с това, че хората често казват колко са красиви и ги превръщат във важни символи на едно и друго. Около този фин паралел между трудностите в живота на хората и на цветята, които са много по-слаби, но въпреки това оцеляват, има и друга история за трудността на оцеляването – тази за паденията и възходите на книгите.
В крайна сметка човек разбира, че държи в ръцете си книга на спасението. Тя е упорита книга – с безброй примери как красотата и умът оцеляват въпреки всичко, оцеляват и когато днес това „да оцелееш въпреки всичко“ е загубило вече смисъла си и се е превърнало в клише.
Без още да се знае какво точно ще се чете в книгата, се промъква усещането за удоволствието от текста – както би казал Ролан Барт. Това се потвърждава и от името на предговора – „Леко сантиментален увод от удоволствието от общуването с природата“, за да може след това постепенно и сигурно всичко да се означи от удоволствието. Формулата, която дава Габриеле Тергит, е лека:
„Всеки, който се грижи за идващото, подготвя му място и го напоява, е предпазен от разочарования. Всичко подрастващо е благодарно за полаганите грижи и любовта към него“.
В книгата има много интересни неща: различни поверия за това как е възникнала дъвката, няколко истински, събрани от най-дълбока древност рецепти за козметика – парфюми, кремове, ароматизатори за дворци, гримове – които могат да се изпробват.
Друг интересен въпрос е как Йозеф Клайн открива и решава да преведе тази книга. Какво удоволствие, чие спасение е предизвикало борбата тя да бъде издадена тогава? След като вече била преведена и приета за издаване, книгата отлежавала дълго в издателство „Земиздат“, откъдето пишат на преводача, че книгата „нямало да намери пласмент“ и поради тази причина се отказвали от издаването, той им отговаря гневно, готов на всичко, за да може книгата да види бял свят и в България – без опасения от онова, което тогавашното време е могло да направи и на човека, и на книгата.
Дъщерята на поета-преводач Екатерина Клайн, която и днес живее в София и носи спасителния дух на своя баща, казва, че причината са били цветята, които баща й така много обичал.
