Албена Спасова е съосновател на Международното триенале на сценичния плакат – София, преподавател в НХА, координтор в СБХ и част от екипа на фестивала ФотоФабрика. Автор и съставител на множество издания, посветени на визуалните изкуства, куратор на изложби. Член на СБХ, доктор на изкуствознанието.
Международното триенале на сценичния плакат – София има повече от тридесетгодишна история и значителна международна колекция. През 2026 г. то представя поредица от изложби в България и чужбина, включително в открити градски пространства. Тази активност е повод да разговаряме с Албена Спасова, една от създателите на Триеналето, за българската плакатна школа, промените в художествената практика и мястото на авторския плакат в културния живот днес.
СК: Тази есен Триеналето представя необичайно много изложби в различни градове, в галерии и на открито. Какво стои зад тази активност? Решихте ли по нов начин да представите натрупаното през годините?
Албена Спасова: Всъщност вълната от изложби не е спирала през цялата година. Още откриването на 11-ото Триенале на 15 декември беше последвано от серия съпътстващи събития, включително и с мащабни изложби на открито, които продължиха на различни места (Прага, Братислава, Мексико, Пловдив, София).
Божидар Йонов
Лятото беше също много наситено, защото предостави възможност за изложби в рамките на различни арт фестивали. Тъй като многократно сме изтъквали демократичната природа на плакатното изкуство, то хармонично се вписва в различни пространства, обикновено външни, като например изложбите по време на Джаз фестивала в Банско, Варуша, Арт камп Дъбене и легендарните празници на изкуствата Аполония.
За целите на Аполония Триеналето изгради една лека конструкция върху каменната ограда на галерията в стария град Созопол, благодарение на която вече пета година представяме различни, но винаги специално подбрани за фестивала колекции. Тази година мотото беше „Плакати и джаз“, а миналата „Литературата е сцена“. Пак там вече втора година показваме и плакати на екологична тематика. Тази активност води до нови и нови покани, за да се окажем в един изключително пренаситен с подобни активности есенен сезон.
Преди няколко години, докато още бях на Аполония, ми писа уредничката на една от най-великолепните възрожденски сгради в Стария Пловдив, за да покани Триеналето за изложба в двора на къщата на Верен Стамболян. Така вече няколко години подреждаме изложби. Същото се отнася за устойчивото ни партньорство с драматичния театър „Стефан Киров“ в Сливен, чието фоайе е изключително атрактивно архитектурно пространство.
От една страна, на Триеналето му харесва да търси срещи с публиката, да я пресреща, да социализира колкото може повече експонати от своя уникален фонд, от друга страна, все повече колеги от културния сектор се обръщат към нас с предложения за изложби. Театрите са естествени наши съмишленици. Работили сме успешно с Пловдивския театър, с театъра в Шумен – също по време на различни фестивали, какъвто е и примерът с международния куклено-театрален фестивал „Пиеро“ в Стара Загора.
Красимира Друмева, България
Работим последователно за това да адаптираме външни локации, които след малки намеси от наша страна се превръщат в зони, подходящи за излагане на плакати. Такъв е случаят с фасадата на Националната музикална академия, пл. „Славейков“, терасата на галерия „Сердика“ в района на Женския пазар, оградата на 95. СУ и най-новото място за външни изложби – оградата на НГПИ „Св. Лука“, където от 18 октомври е експонирана поредната плакатна изложба. Не случайно тя е част от колекцията „Децата на хората“.
Идеята на Триеналето е изложбата с високото качество на световната селекция да допринесе за професионалното израстване на бъдещите художници и да насочи вниманието им към значими теми, които са част от тяхното ежедневие като подрастващи, но имат и глобално значение за човечеството – каквито са войната, глада, екологичната криза, експлоатацията, насилието. Организирайки изложби, се опитваме да облагородяваме и естетизираме средата и да създаваме мрежа от партньори и съмишленици. В резултат от нашите акции плакатите се появяват на различни места и обхващат различни институции – само така изложбеното съдържание се интегрира и става хармонична част от културната ситуация.
СК: Знаем, че българският сценичен плакат има сериозна история и международно признание. Можем ли да говорим за българска плакатна школа със собствен художествен облик? Кои автори и произведения според Вас най-добре я представят?
Албена Спасова: Възходът на българската плакатна школа е предпоставен от различни фактори, но преди всичко от таланта на няколко поколения артисти, избрали плаката за своя творческа територия. Сред благоприятните предпоставки са голямата продукция и функционирането на плаката като форма на културна индустрия. Ако разцветът е през 80-те години, то началото на международното признание е свързано с появата на най-старото и престижно международно изложение за плакат – биеналето във Варшава. Още на първото му издание през 1966 година българската художничка Ралица Станоева е отличена с награда. Възможността на български автори да участват в международни конкурси, от които печелят и награди, също е сериозен стимул за развитието на плакатна школа – през 70-те години и в началото на 80-те младите тогава автори Божидар Икономов, Жеко Алексиев, Божидар Йонов, Гриша Господинов, Боян Димитров печелят награди за рекламни плакати в няколко италиански конкурси, в конкурси на ООН за правата на човека и за филмов плакат в Холивуд (Александър Сертев, 1981).
Основополагащо е и академичното образование, но според мен сериозният тласък идва от възможността за участие в международни събития. През 80-те години към Варшава вече се присъединяват Лахти, Финландия, Мексико, Тояма, Бърно, триеналето на социалния плакат в Монс, Белгия. Българската плакатна школа е базирана върху постиженията на значими фигури, родени в края на 30-те години като Асен Старейшински, Димитър Тасев, Людмил Чехларов, Ралица Станоева, Сашо Каменов, последвани от поколението на 40-те и т.н., но естествено се корени и в техните предшественици. Това е време, когато във всеки български театър работи плакатист, същото се отнася и за киното, където за всеки нов филм се възлагат и произвеждат плакати.
Да не говорим за официалната държавна пропагандна машина, която има своето издателство за политически плакати – „Септември“. Неговата дейност е на пряко подчинение на отдел „Идеологическа политика“ на ЦК на БКП и е изцяло посветена на това да възлага и да произвежда политически плакати в огромни тиражи. Впрочем, те са и най-скъпо платените. От края на 70-те години до началото на 90-те се организират периодично общи художествени изложби „Приложна графика“, биенале на българския театрален плакат в Димитровград (1980 – 1990), международно биенале „Автомобилът и околната среда“, множество конкурси и пр. – широк кръг автори работят в тази област на визуалното, а най-гледаното телевизионно предаване „Всяка неделя“ излъчва рубриката „Плакат на месеца“.
СК: Споменахте, че някога във всеки български театър е работил плакатист. Какво се промени след 1989 г., че днес, въпреки международното признание на българските художници и дейността на Триеналето, авторският плакат все по-рядко присъства в публичния и културния ни живот?
Първата драстична промяна настъпи с уволняването на всички плакатисти от театрите непосредствено след 1989 г. За съжаление е световна тенденция плакатът все по-често да влиза в изложбените зали и да изчезва от улицата…
Създадохме Триеналето именно като реакция срещу тези процеси, искахме да покажем световно ниво, да докараме в София цвета на световния плакат, а това да повлияе върху професионалното израстване на българските артисти и върху нагласите на тези, които поръчват или не плакати. Шансът да попаднеш в обща изложба и в общ каталог със съмишленици и колеги от цял свят създава усещане за съпоставимост, съизмеримост, което естествено влияе върху цялостното ниво.
СК: Казвате, че след промените театрите са се разделили с плакатистите си, а днес театралните афиши най-често разчитат на фотографията. Има ли театри, които отново работят с художници и изграждат свой разпознаваем художествен облик?
Людмил Чехларов, България
Албена Спасова: Да, постепенно вече се появяват театри, които отново започнаха да работят с художници. Авторът, който най-дълго продължи да създава облика на Народния театър е забележителният и ненадминат Стефан Десподов. Той остава недостижим и до ден днешен, същото се отнася за облика на Сатиричния театър – след Людмил Чехларов, който е епоха – там настоящата ситуация е меко казано компромисна, легендарните периоди на Младежкия театър с Димитър Тасев, на театър „София“ с плакатите на Божидар Йонов, на операта с творбите на Божидар Икономов, Театърът на армията – Асен Старейшински, традицията в Пловдив, създавана с години от Ганчо Ганев и Костадин Отонов, Варна и активното присъствие на визуалната естетика на Димитър Трайчев, плакатите на Господин Пейчински за Плевенския театър, на Димитър Божков в Пазарджик, Бургас и Стойко Сакалиев, Видинския театър и неговия плакатист Красимир Кръстев, всички те са неизменна част от славната история на българската плакатна школа.
Положителна посока в най-ново време е работата на Николай Димитров за Народния и на Ирина Пенева за Музикалния театър – колеги, които тепърва формират устойчива визуална стилистика на тези институции.
Специални адмирации заслужава Сливенският театър, където от години продуцират плакати за своите постановки. В Деветото триенале плакатите на Маргарита Дончева за спектакли на сливенския театър бяха почти единствените от реалната артистична практика. С времето театърът възложи плакат на Люба Томова, а за най-новата им постановка „Домът на Бернарда Алба“ от Лорка, реж. Петър Денчев, плакатът е дело на носителката на наградата за дебют в 11-ото Триенале. Това възлагане е допълнение към самата награда и е продуцирано от Триеналето, за да внесем разнообразие във визуалната и в театралната среда. И тъй като Ралица Вълева създаде десетина проекта, от които театърът избра основния, то от Триеналето инициирахме камерна изложба на цялата серия. „Проблясъци“ откриваме и при някои независими театрални проекти и арт фестивали.
На общия фон се откроява устойчивата политика, непоклатимата визуална естетика, отстоявани от фестивала „Аполония“. Неговите плакати са много показателни в това отношение – от знака на фестивала, създаден преди повече от 40 години от Ралица Станоева, плакатът на Александър Сертев, дългият период с атрактивните, ефектни, провокативни плакати на Божидар Икономов – които бележат цяла епоха, за да стигнем до стилната естетика на плакатите от последното десетилетие – дело на Светлин Балездров. Практика, чието начало беше положено с конкурс, когато тогавашният студент и настоящ доцент в НХА – Св. Балездров спечели.
Плакатите на Радослава Боор за Синелибри в продължение на няколко години участваха активно в изграждането на облика на фестивала, защото плакатът е много повече от реклама, информация, хроника – той е изразител на цялостната политика на институцията и формира очакванията на публиката за културното преживяване.
Въпросът за възлагането на плакати е доста по-пространен, защото виждам сериозен дефицит и при галерийните и музейните структури. Комбинирането на репродукция и текст все още не означава плакат. Мисля, че темата за изложбения плакат и за рекламата в областта на визуалните изкуства тепърва следва да бъде поставена във фокуса на отделна дискусия.
СК: Нека се върнем към началото на Триеналето. Как се роди идеята за него, кои бяха хората, които го създадохте, и какво искахте да постигнете тогава?
Албена Спасова: Първото триенале открихме през есента на 1995 година в Галерията за чуждестранно изкуство (днес Национална галерия – Квадрат 500). Триеналето е една от първите независими неправителствени организации, регистрирани година по-рано. Учредителите бяхме Божидар Икономов, Божидар Йонов, Георги Липовански, Людмил Чехларов и аз. За първото издание имахме и генерален спонсор – президентът на Компакт холдинг – Иван Евлогиев.
Шигео Фукуда, Япония
Без неговата финансова подкрепа едва ли бихме имали куража да се заемем с толкова мащабна и амбициозна задача, без аналог дотогава. Независимо че от 1978 до 1990 година в Димитровград се провеждаше биеналето на българския театрален плакат, то Триеналето беше качествено различно начинание. От огромно значение беше безценният международен опит на четиримата ми колеги – значими майстори на плаката. Председателят на управителния съвет Божидар Икономов (1943-2016) вече беше курирал редица колективни изложби и представял свои плакати и сборни експозиции в Северна и Южна Америка, в Африка и в Европа. Успяхме да привлечем като членове на международното жури легендарни имена като Вардемар Швежи – Полша, Уве Льош – Германия, Жоао Машадо – Португалия, Анник Орлеанж – Франция. Първият тубус, който пристигна, беше на Шигео Фукуда и приехме това като знак от съдбата. Тогава никой не вярваше, че 12 години по-късно великият Фукуда ще ни гостува в София вече като член на журито.
Но междувременно условията се промениха и когато спонсорът беше принуден да се оттегли, а ние да поемем сами организацията и финансирането на следващото издание, то двама от колегите ни се отказаха и организационният комитет в състав Божидар Икономов, Божидар Йонов и аз продължи да функционира до 2016 г., т.е. до кончината на Дари (Б. Икономов). Оттогава председател на Триеналето е проф. Божидар Йонов.
Винаги сме се стремили да създаваме приятелска, колегиална общност и като резултат чувстваме подкрепата и лоялността на няколко поколения български плакатисти. Верни съмишленици на Триеналето са и двете най-престижни и стари организации за визуално изкуство у нас – Националната художествена академия и Съюзът на българските художници. От първото издание с нас е и Полският институт, а чрез него имаме шанса да общуваме с великата полска плакатна школа и с нейни знакови представители.
Приемаме като привилегия приятелството ни с Международното биенале на плаката – Варшава и с неговия ръководител – проф. Лех Майевски, а това, че Триеналето беше поканено да покаже изложба – част от програмата на последното, 29-о биенале е безспорно признание. Именно по този повод създадох изложбено-изследователския проект „Български плакати с международни награди“, който след Варшава продължава да се разраства и да пътува, за който съвсем скоро ще излезе и едноименно издание.
СК: А кой стои зад Триеналето днес? Как успявате да поддържате толкова мащабна международна дейност, как се финансира тя и на каква институционална подкрепа разчитате?
Албена Спасова: Международният отзвук, 30-годишната история вече работят за Триеналето и за разрастването на мащаба му – само тази година имаме няколко сериозни международни участия – фестивала в Пачука в Мексико, АRTtention в Прага, на който триеналето е съорганизатор на двете му досегашни издания – Правата на жените, Децата на хората, бяхме почетни гости на Третото международно биенале – театрален плакат Армения, а през ноември Триеналето се включва със специална колекция в 8-ото международно биенале в Дубай по тяхна покана.
За Дубай избрах един от моите любими кураторски проекти „Жените и плакатът“. Колекцията представя художнички, получили награди от Триеналето или такива, които са участвали в състава на международните журита, определили тези награди. Получава се една пъстра, многолика панорама, в която се открояват както имена на истински емблеми, така и на дебютантки – историята на триеналето и плаката, видяна през умните и красиви очи на няколко поколения плакатистки: Пола Шер, Розмари Тиси, Гите Кат, Агнешка Жемичевска, българските Яна Левиева, Ралица Станоева, Люба Томова, Капка Кънева, Радослава Боор, Мила Лозанова и др.
Що се отнася до финансирането, то за всяко отделно издание или по-мащабен проект започваме от нулата. По-точно, творческата работа по Триеналето е неотделима от редовното кандидатстване в конкурси за финансиране пред малкото донорски програми на Столична община, Министерството на културата, Националния фонд „Култура“. При различни по-специфични проекти и с Държавния културен институт към МВнР, Министерството на туризма, кампанията „Промени картинката“ и др.
Финансирането винаги е обгърнато в тайнство и неизвестност. Причина за това е липсата на предвидимост сред дотиращите програми, които освен че са ограничени като финансов обем, в най-добрия случай финансират едногодишни проекти, а сериозните начинания винаги са свързани с дългосрочно планиране
СК: От разказа Ви се вижда колко се е разширила дейността на Триеналето през годините. Наред със сценичния плакат представяте изложби като „Толерантност“, „Децата на хората“, „От А до Я“, „България“. Как се стигна до това разширяване? Няма ли опасност сценичният плакат постепенно да остане на заден план?
Албена Спасова: Самото Триенале се придържа към своя профил – културната сцена в цялото ѝ многообразие и богатство от класически и иновативни форми. С годините сме свидетели как границите между различните форми на изкуство стават трудно различими. Литературата, дизайнът и архитектурата все по-често имат своите сценични превъплъщения, новите медии внесоха допълнително разнообразие чрез пърформанса, видеото, мултимедията и пр. Последните десетилетия са белязани от разрастването на фестивалното дело, сякаш масовизирането на културата все по-често я връща към нейния първоизточник – карнавала, сложил началото на отделните изкуства. Цялата тази сложна амалгама допринася за размиване на границите, но Триеналето остава в лоното на културната сцена. За разлика от други наши колеги по света, които най-често са структурирали своите форуми по раздели: социален, рекламен и културен плакат, то ние категорично се придържаме към сцената в най-широките представи за културно съдържание.
Лекс Древински, Германия, Полша
Но това не пречи в годините между изданията на Триеналето да се обръщаме към значими и общочовешки теми като правата на жените и на децата, толерантност, свързаност, темата за опазването на природната среда, контакт и пр. Част от тези колекции са брънка от глобални пътуващи проекти, които обикалят планетата, какъвто е случаят с „Плакати за един устойчив свят“, „Толерантност“ и с най-успешния проект на Триеналето – Международната плакатна акция „Буквите на България – азбука на Европа“, показан в над 40 места в България и по целия свят.
Общата характеристика е, че привличаме автори от света и формираме универсално културно съдържание, съзвучно с природата на плаката да провокира размисъл, да прокламира идеи и да отправя послания. Нашата задача като международна платформа е да отстояваме естетическите достойнства, които правят плаката – въздействащо изкуство.
Показателен пример в това отношение е темата на юбилейното 10-ото издание. Умишлено зададохме темата „Плакати за плакати“, за да акцентираме върху ролята и смисъла на плаката като несравним по своята сила комуникатор и посредник между културата и публиката.
Но междувременно Русия нападна Украйна и в цялата колегиална общност се надигнаха сериозни антивоенни настроения, които намериха проява в множество изложби, спонтанно създадени образци и кампании, осъждащи войната. Социалните мрежи се напълниха с антивоенни плакати и темата за войната завладя обществото. Естествено, че не можехме да останем безучастни. Елементарното чувство за справедливост налагаше реакция. Впрочем, две художествени културни институции бяха първите и единствените, дали визуален израз на своята антивоенна гражданска позиция. Триеналето беше първото, което монтира антивоенни плакати върху фасадата на СБХ, а няколко дена по-късно върху фасадата на НХА се появи мегаборд – с много силно въздействащ плакат на Георги Янков в подкрепа на каузата на Украйна. Не случайно първите най-силни реакции от сферата на визуалното бяха изразени именно със силата на плаката, това стана причина да въведем това мото като втора тема и действително колекцията на 10-ото Триенале съдържа множество антивоенни плакати, но те не „удавиха“ сценичните, просто изразиха естествения порив на своите автори да не останат безчувствени към всякаква форма на насилие, война, агресия и пр. Подобни послания само обогатяват взаимодействието между автор и публика, защото са изразители на настроенията на огромни групи хора. Не намирам никакво противоречие между двете групи плакати, обединени от човеколюбието и правото на култура и живот.
СК: За повече от тридесет години Триеналето е спечелило международен авторитет. Но доколко е успяло да промени художествената практика в България? Превръщат ли се международните отличия и професионалните контакти в реални поръчки и възможности за работа за българските художници, включително в чужбина?
Албена Спасова: Да ви призная, очаквах, че тези процеси ще са много по-интензивни и динамични, но тенденцията е положителна. Български автори са канени да изнасят презентации, да участват в журита и международни проекти, печелят награди и пр. Примерът със Страхил Димитров и серията „Толерантност“ е съвсем скорошен и показателен. След четири изложби на колекцията в България нейният куратор Мирко Илич ме помоли да му предложа петима съвременни български автори, от които да избере един, когото да покани. Резултатът е, че една от най-успешните глобални плакатни колекции – „Толерантност“ – вече включва плакати на двама ярки и актуални български автори – Люба Томова и Страхил Димитров.
Страхил Димитров, България
СК: Споменахте Страхил Димитров и колекцията „Толерантност“. И в тази колекция, и в изложбата „България“ художниците работят с теми, при които лесно могат да се появят познати символи и визуални клишета. Къде според Вас минава границата между оригиналната художествена метафора и ефектното, но предвидимо изображение? Кои плакати бихте посочили като особено убедителни?
Албена Спасова: Предсказуемото изображение все още не означава неубедителен плакат. Всичко е въпрос на мярка, на вкус, на игра и обрати на мисълта. Всички се боим от клишета, но те са се превърнали в такива поради своята универсална семантика. Плакатът работи със знаци, които са различими за секунди, разпознаваеми и разбираеми. Публиката не е подбрана, тя е без възрастови или социални ограничения…
СК: А как бихте оценили художественото равнище на съвременния плакат в сравнение с постиженията от втората половина на ХХ век? Появява ли се нов художествен език, или по-често виждаме вариации на вече познати решения?
От година мечтая да подбера колекция с условното название „новата вълна“, в която да участват плакати на автори, които отразяват новите посоки и процеси в българския плакат. Естествено произведенията на новите поколения имат нова стилистика, нова образност. Прави впечатление, че в последните години има особена чувствителност към шрифта и типографията. Забелязва се вкус към осмислянето на типографията – процеси, които можем да свържем с изложбите „Нова българска типография“, „Типофест“, сайта за шрифтове https://npoekmu.me/
СК: Говорим за промените в художествения език на плаката, но се променя и начинът, по който той достига до публиката. Той е създаден за улицата, но днес плакатът все по-често присъства в изложби и колекции. Дори когато го показвате на площад „Славейков“ или по училищните огради, плакатът е част от изложба. Това променя ли същността му? Имате ли идея как реагират хората, които го срещат случайно?
Албена Спасова: О, да, това е част от процеса на трансформация. Надяваме се да допринася за формиране на вкус, на критерии. Да, тези наши акции се явяват като алтернатива срещу безогледното задръстване на публичното пространство с некачествено визуално съдържание. Привидно мимолетни тези присъствия се оказват фатални в дългосрочен план, защото размиват критериите и ги снижават. Плакатите, които излагаме, са минали през проверката на световни класации и през селекции; имаме претенцията, че представяме цвета на българския и световен плакат. Може би тук е мястото да подчертая, че градът е немилостив към плаката – това най-добре личи в окаяното състояние, в което се намират и без това малкото плакатни колонки. Тези мрачни впечатления са от София, но и тук е най-голямата рекламна арена, където би трябвало културата да присъства адекватно. В това отношение като общество сме длъжници към начина, по който се рекламира културата.
СК: Любопитно ми е, че сред проектите Ви има и кампании с корпоративни партньори, например „Промени картинката“ с „Филип Морис България“. Как се съчетават обществената мисия на плаката и интересите на възложителя? Къде поставяте границата на художествената независимост?
Албена Спасова: Тези кампании включват доброволно участие на автори, чийто морален и естетически компас им диктува да се присъединят или не към дадена тема. А проблемът за опазване на природата от замърсяване и от пожари, причинени от неправилно изхвърлени цигарени фасове предизвика огромен интерес сред българските плакатисти. Възрастовият диапазон на участниците е от 20 до 85 години. Получихме над 120 професионално издържани проекта, от които с труд избрахме онези 30, които да продължат своя живот под формата на пътуваща изложба. Премираните плакати са убедително доказателство за това, че са резултат от искрен и талантлив порив на своите автори. Триеналето е институция, която се чувства професионално задължена, а и достатъчно опитна, за да работи за издигане на ролята на плаката, да стимулира създаването на нови образци и да работи за тяхното подобаващо разпространение. Да не забравяме, че от плаката се очаква да „върши работа“, да провокира размисъл.
СК: Говорим за възложителите и за условията, в които работят художниците, но се питам какви възможности за професионална реализация имат младите български плакатисти днес? Има ли приемственост между поколенията? И друго: как навлизането на генеративния изкуствен интелект променя представите за авторство и художествена оригиналност?
Плакатистите са „универсални“ бойци, те могат да се справят с различни задачи и намират реализация. Основните полета на професионална ангажираност са рекламата, образованието, комуникационните агенции, книгоиздаването и пр. В последните няколко триеналета виждаме силни участия на възпитаници не само от катедра „Плакат и визуална комуникация“, но и от „Книга и печатна графика“, „Рекламен дизайн“, „Дизайн на детската среда“, на студенти от НБУ, СУ, от Великотърновския университет.
Като относително младо изкуство плакатът винаги е бил тясно обвързан с технологиите, с тяхното обновяване и развитие. Навремето печатната преса е извършила истински технологичен скок, междувременно шаблонът е изместен от литографията, ситопечатът и офсетовият печат. Появата на компютрите и дигиталният печат революционизираха процеса на тиражиране на образите. От години анимираният плакат е част от комуникационните практики, интернет и социалните мрежи, огромните рекламни стени/екрани отдавна трансформираха представите за класическия плакат. Мисля си, че както фотографията не унищожи, а само обогати останалите визуални изкуства, така всяка нова технология осъвременява постигнатото преди нея.
СК: Триеналето е създало значителна международна колекция, но България все още няма специализиран музей на плаката. Къде се съхранява този фонд и какво трябва да се случи, за да стане той трайно достъпен за публика и изследователи?
Албена Спасова: Много малко хора знаят, че в България съществуваше музей за декоративно-приложни изкуства, в който имаше отдел „Плакат“, дори помня времето, когато този музей откупуваше произведения, вкл. оригинали на плакати. Днес този „мъртъв“ музей е част от Националната галерия, има уредници, които отговарят за фондовете му и получават заплати, но повече от три десетилетия никой не е видял какъвто и да било знак за съществуването на подобна институция… Обидно е дори да коментираме подобна безотговорност.
Триеналето се опитва да запълва тази огромна празнина, като периодично попълва фонда си с нови плакати, работи върху изследователски проекти, посветени на историята на плаката: „Антология на българския сценичен плакат“, „In memoriam“, „Лице в лице“, „Български плакати с международни награди“, тематични колекции „Театърът – това съм аз“, „Молиер без граници“, „Великите майстори на японския плакат – Икко Танака, Шигео Фукуда, Казумаса Нагай“, „Контакт“, „Плакати и джаз“, „Полската плакатна школа“, „80 години Божидар Икономов“, „80 години Симеон Кръстев“, „Памет и плакати“ и др.
Всички 11 триеналета са каталогизирани, издали сме и над 10 албума. През ноември предстои да излязат от печат първите три книги от новата ни поредица „Про Плакат“: „Божидар Икономов – плакати“, „Божидар Йонов – плакати“ и „Български плакати с международни награди“. Така че при интерес от страна на изследователи, разполагаме с огромен визуален архив.
Триеналето разполага с хранилище. От години повдигаме въпроса за музея, който остава отворен и без институционална подкрепа би бил неразрешим. Дотогава продължаваме да социализираме различните изложби на Триеналето чрез кампании като тази, над която работим сега – „Силата на плаката“, осъществявана с финансовата подкрепа на Министерството на културата.
СК: И след всичко, за което говорихме, ако днес започвахте Триеналето отначало, какво бихте направили различно?
Албена Спасова: Със сигурност не бих се отказала от това приключение. Когато започнахме, не сме си представяли, че ще имаме 11 издания, десетки албуми, стотици изложби. Толкова съм „вътре“ в темата, че не ми е оставало време да се замисля какво бихме направили различно, но отговорът се съдържа вероятно в това, че всяко ново Триенале е различно, със своите нови имена и нови плакати.
Фотография: Фелия Барух
