В ПАМЕТ НА ПРОФ. БОГДАН БОГДАНОВ (02.11.1940 – 05.08.2016)
Стигнахме до 19 песен на „Одисея“. Разбира се, разглеждането на една цяла песен не е лесна работа, затова защото погледът ни бърза да улови някакъв смисъл, да съкрати текста, да го сведе до нещо съществено, и това бързане, което имаме и в практическия живот – да сведем нещо до съществено, за да постигнем нещо – силно пречи на литературния анализ. А ние правим този анализ и трябва да го правим внимателно, защото следим по този текст, който е един фиксиран текст с дълга традиция – как в един текст, който сме нарекли литературен – се изработва значение, т.е. как се постига едно особено преплетено значение, което за нас е определен сюжет, определен текст, по който пък ние си изработваме смисъл. Вие виждате, че аз постоянно различавам тези два синонима, които ние използваме постоянно – значение и смисъл.
Всеки текст има значение и 19 песен има значение, което ние се стараем да уловим като наистина дадено в текста – това може да бъде нещо прекалено целенасочено, защото колкото и да е дадено в текста, значението постоянно мърда, то се движи, и ние не можем ясно да го различим от смисъла, който достига до нас. Но в едно от общите значения за това – какво представлява литературата, аз много пъти повторих, че така или иначе – ние четем, имаме нужда от текстове, особено от литературни текстове, затова защото в тях има нещо моделирано, което ни трябва. Ние и да не четем текстове, трябва да имаме модел за свят-реалност, който модел за свят-реалност ни е нужен, за да действаме, за да направим нещо, за да разбираме. Но – литературата ни дава такива разгърнати модели и тези модели ние ги търсим в текста, търсим ги като регистрирани значения, от които построяваме някакъв смисъл за нас. Това е и основанието да различавам значение от смисъл, което не е много разпространено – общо взето значение и смисъл могат да бъдат пълни синоними. Но аз казвам: текстовете имат значение, което е построено по някакъв принцип, а ние – четейки ги и усвоявайки ги, разкриваме това значение за нас, доколкото то може да бъде отделено, и в същото време го използваме, за да построим смисъл.
Знаете добре магията на тази дума „смисъл“. Това е едно особено понятие-представа, голяма тема, то се движи в съзнанието ни постоянно, ние го казваме – в същото време то е един от агентите, които предизвикват най-мощните настроения вътре в нас. Аз не познавам човешко същество, което не си служи с идеята за смисъл – нещата трябва да имат смисъл за нас. Въпросът е, че това, което ние наричаме смисъл, е една много сложна и объркана идея с много посоки. Затова, когато ние сме вътре в текста, можем да кажем, че в този текст има такова и такова значение, или за героя какво има смисъл и какво няма смисъл, и какво казва или не го казва, а ние го усещаме – но така или иначе – с това, което ние четем и разбираме, ние работим за изработването на наш смисъл. А изработването на нашия смисъл е объркано и сложно нещо. Някой ни казва нещо и аз казвам: а, какво ми говориш, това са глупости, няма смисъл. Този, който не ме слуша, изобщо не се сеща да ме запита какво разбирам под смисъл. Под смисъл аз разбирам, че това, което ти говориш, не е свързано никак вътрешно, то е разбъркано и затова няма смисъл, т.е., това, което казваш ти – не е с ясно значение. Това е основен проблем когато ни говорят хората, и когато ние четем и разбираме. Втори проблем – това, което ти казваш, има значение, но то не се отнася за това, а за друго, т.е. става въпрос за референтно отношение, с което ние не сме съгласни и затова казваме, че това, което казваш, е глупост и няма смисъл. Едно от големите основания за смисъл е дали едно нещо има ясна причина – дали то е добре опричинено. Ако то е добре опричинено – има смисъл. Другото голямо основание за смисъла е целта – ти говориш за някакви неща, имаш някакво намерение, някаква цел – не я казваш – аз не я разбирам каква е тази цел: няма смисъл. Познаваме такива разговори, всички участваме в такива разговори. „Нашето приятелство няма абсолютно никакъв смисъл.“, „Нашите любовни отношения са безсмислени. Затова защото – влюбихме се, правихме секс, добре, хубаво, но няма никакъв смисъл, безсмислено е. Не искаш да се ожениш за мене, следователно нашата любов няма смисъл.“ В съвременността не се мисли точно така, но античните текстове мислят точно така – има ли някъде любов и тя е консумирана между един мъж и една жена, те трябва да се вземат, за да може да се влезе в смисъла. Смисълът е един ред, външен ред, в който ти се вписваш. Та, много основания за смисъл. Но най-голямото основание за смисъл, което е и най-фино, и най-подло, то е, че ние приемаме, че нещо е смислено, ако е в реда на контекста, в който живеем. В реда на контекста, в който живеем, е смислено и в реда на нещата да смятаме, че живеем в една лоша и разбъркана среда и че някъде другаде има по-добра. Всеки има някакво място, в което смята че има много по-голям ред. Току-що четох един много хубав текст, написан по темата демокрация – от един наш колега в НБУ, който е много сериозен човек – по тази тема демокрация той написва едни неща, които се коментират в негов сайт, и тези, които коментират, понеже той е описал демокрацията като имаща такива и такива признаци, разделение на властите и т.н. – казват – „ама чакайте, в Канада има демокрация, само че властите не са разделени“, и дава примери, като поставя под въпрос разделението на колегата, който ги е представил съвестно, но ги е представил реторично, защото за него демокрацията е нещо ценно. Ние, когато говорим за нещата, ги оценностяваме. Да ги оценностим означава да произведем смисъл върху тях. Едно е демокрацията като нещо обективно, едно е някой да вземе да говори за демокрацията по един дълъг начин с класификации на разни видове демокрации в съвремието, така че да се види, че различните демокрации имат различни принципи – напротив, той бърза, защото е и страстна личност, той го приема страстно и оценностено със смисъл и естествено се предизвиква реакция по този въпрос.
Разбирате, че литературата представлява едно много особено производство на значение, което е удобно за изграждане на смисъл. То е много удобно, защото литературата – така или иначе – като представя нещо, го представя в среда и го представя на фона на свят-реалност – т.е., има модел за живот. Този модел за живот прави по някакъв начин много удобна форма от този текст, за да се построява с него смисъл. Тя е много удобна форма за построяване на смисъл, освен това, защото почти винаги е наративно построена – много рядко нямаме наративна структура, т.е., това, което наричаме разказ и по друг начин – история. Когато четем 19-та песен, аз ви блъскам да четем бавно и внимателно, без да бързаме, да я прочетем така, че да разберем кое е това нещо, за което става дума, в каква среда е представено то, и най-накрая на фона на какъв свят – така както са точно за нас нещата. Аз сега съм в семинар, говоря пред вас за него – това е нещото – семинарът, той е в една среда, наречена Нов български университет, разбира се, има и други среди, в които то е свързано, а този НБУ се намира в нашата страна, която ние представяме по различни начини. Тази страна е голяма мъка за представяне на съвременното всекидневно говорене. Разбира се, когато говорим за това – говорим и обективистично, така както се говори и в науката, и във всекидневието. Ние сме жертви, защото край нас някой върши големи глупости, но никога няма да кажем: аз съм страшно виновен за това, че ул. Монтевидео е такава, че пречи на Нов български университет. Аз съм виновен, защото съм лично свързан с НБУ, но съм виновен и като гражданин на България, защото съм свикнал да вървя по улици с дупки и някак си това за мене няма много голямо значение. Но как да говоря сега за това – много по-лесно е да казвам – има лоша управа, ние нямаме достатъчно връзки, за да постъпим както трябва и – търпим, просто търпим. В някакъв план това търпене може да е и нещо положително – не се знае. Т.е. – винаги има нещо в среда на фон на свят. Особено, когато имаме литература. Когато нямаме литература – средата и фонът свят обикновено са в контекст и те от там се обаждат по някакъв начин. Има такива плоски текстове, които са много ясни, рефлексивни текстове по някакъв въпрос, те реагират на нещо, но така или иначе – фонът на света и на средата е в контекста и в един момент се обажда. В края на краищата винаги се получава това, което литературата като че ли прави самостоятелно.
Като искаме да четем 19 песен на „Одисея“, ние трябва да влезем в нея, а влизането в нея е проблем, затова защото, в момента, в който започнем да я четем – дори и аз – една част от това, което зная, замлъква и се явява друго – а тези, които не познават текста, вадят парадигми и контексти, които го карат да разбере текста бързо-бързо по някакъв начин. Но текстът е пред нас – т.е. определено значение – как да постъпваме и каква е нашата задача – има ли в този текст разказ със сюжет. Това, което наричаме наратив или история, го разделихме основно на две проявления – едното беше повествование – разказ-повествование, а другото е разказ със сюжет. Разказът-повествование е, който в естествено време нанизва случвания, разказът със сюжет, който не просто нанизва случвания, разбира се, той може да бъде същото това повествование, което е нанизало случвания, един такъв низ от случвания, в който има непременно две събития в отношение – те може да са повторени много пъти, едното събитие, което условно нарекохме нарушаване на някакъв ред на благополучен живот, и второ събитие – опит за оправяне на това нарушаване и – завръщане към реда. Този низ от два вида събития е твърде характерен за античните разкази със сюжет. Той обаче не е единствен и не е универсален – има други разкази със сюжет, които са построени по друг начин. Тук в тази литература имаме предимство на този низ от две събития – едно отрицателно, което нарушава някакъв ред и друго, което е опит за възстановяването на този ред – казвам – благополучие, затова защото в античната среда за човека не се мисли отделно от идеята за благополучие. В античната среда не просто всеки си има своето благополучие, защото благополучието е нещо съсловно – разбира се, може да бъде благополучен и един роб като Евмей, за когото четохме. Евмей обаче е благополучен като роб – защото е трудолюбив, честен и добре служи на добрия си господар. Един роб може да бъде благополучен, ако има добър господар и ако сам той е добър. Това е едно много особено съчетание – добрият слуга. Благополучието е съсловно и има един, който може да има разказ за благополучието – той стои високо. Е, има и такива разкази, в които има неколцина – както е в „Илиада“. И Агамемнон и Ахил се карат, но и двамата са носители на благополучие, и двамата са от висок ранг – един от проблемите на „Илиада“ е това – измерими ли са ранговете на Ахил и Агамемнон – текстът отговаря мъгливо: да, измерими са. В друг случай, казва: не са измерими. Защото Агамемнон е просто начело на голямата гръцка войска, а пък Ахил е роден от майка богиня и – макар че не е безсмъртен – тази връзка с майка-богиня, както виждаме, в „Илиада“ си изиграва ролята, защото той може да я помоли, тя може да помоли Зевс и т.н. и от това се пораждат едни последствия, които засягат благополучието на другите и по някакъв начин – регистрират благополучието на Ахил – след като имаш такива връзки, естествено – добър си. Това в античното мислене е много силно. Дали Ахил е син на Тетида, а Тетида е любима на Зевс, за която той не може да се ожени, затова защото е предсказано, че ще се роди ужасно силен, който ще го свали от власт, или като Автолик в 19 песен, за него се казва мило, че Автолик пренасял хубави жертви на Хермес. Не че той е роднина на Хермес – за това може да се яви и мит, в който Автолик да е свързан с родословие с Хермес. Но тук не е свързан, просто му пренасял добри жертви и Хермес го харесва и обича, поддържа и – разбира се, го учи на своите качества – качеството на Хермес е да бъде изврътлив и тази изврътливост на Хермес се предава на Автолик, предава се на неговата дъщеря Антиклея, след това се предава и на Одисей и, разбира се, Одисей и по линията на Лаерт нещо е получил – както виждате – много особена етиология на качествата. Някой е някакъв, защото е свързан с други, които са му осигурили това. Обаче този някой не е който и да е. Един роб може да бъде с изврътлив ум, ама тая работа няма да се хареса – той е слуга, затова няма какво да бъде изврътлив, затова защото не може да бъде самостоятелен. Докато при Одисей това е едно висше качество, което той е получил по линията на своя дядо. И така – ние имаме благополучие на примерен герой, този примерен герой от високо съсловие – той само може да има история.
Влизаме след това в една литература, в която все повече субекти могат да имат своя история. Старогръцката литература съвсем не се справя с това и винаги, когато трябва да направи история – например когато започнем да четем „Дафнис и Хлоя“ на Лонг – не се е справила старогръцката литература с това, защото простичкият Дафнис трябва да се окаже подхвърлен и богат – трябва да бъдеш от богато семейство, за да можеш да имаш история – иначе никаква история не можеш да имаш. Говорих за това и миналия път, исках да ви засегна по някакъв начин, казах и друго, с което да ви засегна – всички ние смятаме, че имаме оригинална история – не, те всичките са банални, те идват по някаква линия на идеализиране на някого и на нещо, в което ние сме се вмъкнали и смятаме, че си правим нашата история. Чак съвременната литература, и то чак в 18 век, и то много бавно и много постепенно – ще се откаже от добрия произход. Едва литературата на 19 век, едва Дикенс, може би, започва да има обикновени герои с дълга история, докато стигнем до 20 век, който напълно ще се откаже от тази схема на съсловното благополучие, което се сервира като модел за всички – модел за всички нас, но в античността – по друг начин – съсловното благополучие има значение дотолкова, доколкото аз мога да се свържа с този издигнат човек, да се залепя за него, да му служа, да му бъда приятел, ако не – слуга, и така да се каже – да се облажавам от тази висока история.
Виждате Одисей с другарите си пътува по света, изгубва ги, те са неразумни, той се грижи за тях, някои имат някакви къси истории, има един Елпенор, който изведнъж загива, кой знае защо загива, но това не е никаква история. Не е така в съвременната литература, съвсем не – съвременната литература, в която моделът за благополучие е личното благополучие, всеки трябва и може да има история и голямата майстория на литературата е да създаде такива истории. Разбира се – една литература ги създава по банален начин, друга – по друг, но преди всичко трябва да се направи голямото внушение и голямото откритие – откритието на съвременната демократическа епоха – че всички са личности. Откритието е много по-ранно, то е на 18 век, но чак в 20 и в 21 век това нещо може да се разпространи и това „аз съм личност, която има своя история“ е голямото усилие на съвременния свят. За това усилие има страхотни приноси, един от най-сериозните приноси е действително на Джойс, който се упражнява тъкмо върху сюжета на „Одисея“ и го разказва по такъв начин, че фактически умножава до безкрай героите, като същевременно представя централния герой по един по-скоро непредставителен начин – защото това, което му се случва… всъщност нищо особено не му се случва. Т.е. трябва да се достигне до това – разказът да бъде за всеки.
Но да бъде за всеки е много трудно, защото всички ние участваме в някакви натрупвания, които натрупвания са свързани с образуването на някой по-силен. Този някой по-силен се образува по различни начини – първият основен начин, по който се образува, който е естествен и природен, това е линията на свързването с другия човек – в буквалния смисъл на думата: любовта – свързваш се, по-силен си, временно – чрез него.
Другият начин е образуването на някакви компактни групи, които компактни групи имат някакви водачи, които се героизират във вършенето на нещо. Съвременната епоха е създала образа на мениджъра. Лоша работа. Мениджърът е този, който определя в една организация как ще се харчат парите – казва американският модел. Този мениджър, това си е и власт, но разбира се, ние повлечени и от Фуко, и от други, които са го последвали, мислим за властта, но никак не мислим за това уголемяване на личността, геройната форма, която сега пък се нарича мениджър. А мениджърът излиза на преден план, той има някакви сили, след това го прогонват – над мениджъра има някой, който се справя с него – но образуването на групи, от които се излюпва малка конкретна героическа личност, е неизбежно в човешката среда. И това е един от големите минуси на нашата българска среда – ние не можем да произведем лесно в нашата среда това огрупяване, при което действително се създава основа – за това някой да бъде по-голям и да действа не като обикновен човек, а да е уголемен.
***
Връщам се към 19-та песен. 19-та песен на старогръцки се нарича Ὀδυσσέως καὶ Πηνελοπείης ὁμιλία. Има няколко такива песни, които са наречени ὁμιλία, тази дума означава на старогръцки „разговор“. Тя е същата, която е проникнала във византийския старогръцки и означава „реч“, а също означава и „общуване“ и естествено означава и сексуален акт. Ὀδυσσέως καὶ Πηνελοπείης ὁμιλία – „Срещата на Одисей и Пенелопа“. Тези, които са разглеждали 19 -та песен, са се чудили как по-точно да я назоват, защото в тази песен е представен не само разговорът на Одисей и Пенелопа, но и така нареченото умиване на нозете на Одисей – Τὰ νίπτρα. Едно умиване, което е символично, защото в един момент Пенелопа, трогната от това, което чува от Одисей, че той познавал Одисей – както той я излъгва – и второ – колко умен и разумен е, тя го разбира това нещо, казва много твърдо: „ти ще останеш тук, и можеш да имаш ложе“ – и това е един от въпросите, който се обсъжда на края на песента, защото той не иска меко ложе, казва, че е свикнал да спи на твърдо, а може и да спи на земята. Тя му казва: „ако искаш, както искаш спи, но оставаш тук“ и един от белезите на това оставане е измиването на краката. Да се измият краката – това означава да можеш да бъдеш истински в този мегарон, да бъдеш чист. Те се намират в мегаронната зала, където стават угощенията, а по стените са закачени оръжията. Та второто заглавие Τὰ νίπτρα – „Умиването“. Третото заглавие – „ἀναγνωρισμὸς ὑπὸ Εὐρυκλείας“ – „Познаване от Евриклея“. Да, Евриклея – пипайки крака на Одисей, допира неговия белег – всеизвестен негов белег, който фактически е знакът за това, че той е Одисей. И четвърто заглавие – „οὐλήν“ – което именно означава „белег“ или останка от рана. Така че четири заглавия – най-естествено е, когато имаме една песен, в която стават много неща – да, не е лесно да се извади онова, което ще бъде заглавие. Така е и когато пишем нещо по-дълго – наричаме го етикетно, с най-представителното, както етикетни са и нашите имена – ние сме се свързали много силно с тях, но сега по тази методика, по която ви говоря, ако трябва да си назова името – ами няма да бъде правилно да кажа, че съм Богдан Богданов, защото освен Богдан Богданов съм и много други роли и типове, за които има по-хубави имена. Човек често пъти си сменя имената и нанизва повече имена – особено при жените, и това е хубаво при жените, защото жените са по-изменчиви – следователно имат право на повече образи и на повече имена.
19-та песен – много заглавия, следните епизоди вътре – най-напред от 1 до 52 стих – един епизод – Одисей и Телемах свалят оръжията от стените в мегарона – за това Одисей уговаря Телемах още в предишната песен и това уговаряне протича със съвсем същите стихове, които ги има и в тази песен. Това сваляне представлява един голям момент, който ние можем да разделим на по-малки моменти. Доброто четене е това, което започва с разделяне на едри и по-малки моменти – доброто четене на наративен текст. Втори голям епизод – от 53 до 103 стих – в мегарона слиза Пенелопа. Както се разбира по-нататък, тя слиза, защото иска да разговаря с Одисей. Но в мегарона слизат и жените, които да разчистят отрупаните с чинии, чаши, трапези. В „Одисея“ постоянно се върти образът на разграбвания дом – и този образ се представя и с думи, но често пъти се представя и с такива картини. Жените разчистват и раздигат. Една от тях – Меланто – лоша, слугите се делят съвсем ясно на лоши и добри и няма средни, които да не са нито лоши, нито добри – Меланто е лоша и най-лошото, което прави, е, че спи поред с всички женихи, както е казано. Затова и Одисей ще я накаже жестоко, заедно с други такива неверни слугини, просто ще ги избеси – макар че това е разказано много красиво, как Одисей го прави. Меланто ругае Одисей, лъже, че той се закача с жените, и се опитва да го изгони. Одисей й отговаря с едни заканителни думи: „Сега аз съм просяк, но утре не се знае какво ще се случи с тебе“ – един вид казва й какво ще се случи. Обажда се Пенелопа, наругава я, нарича я „кучка“ и забранява по никакъв начин да не се закача с Одисей. Одисей трябва да остане, затова за него има стол до огнището. Голямата цел на Одисей е да влезе в дома – това влизане става бавно, постепенно, с постоянни премеждия. Това е едно мъничко премеждие – Меланто се опитва да изгони Одисей. Одисей остава – с това свършва вторият момент.
Започва един голям момент на разговора – типична епическа организация на текста – разговорът е разделен на две – на първа и втора част. В първата част стават разни неща – Пенелопа го пита кой е, нормално, всички се заговарят така, когато са непознати, те трябва да кажат кои са и откъде са дошли. Одисей казва, че изпитва мъка – да не го пита. Пенелопа наново заговаря и казва, че и тя изпитва мъка – затова защото Одисей го няма, затова защото трябва да се омъжи за някого, затова защото тя отлага това омъжване и е измислила историята с платното, която всички знаем. Но съвсем наскоро, протекли са години на тъкане на този саван за възрастния Лаерт – една лоша слугиня я е издала на женихите и женихите са казали: „какво се бавиш, ясно – три години отлагаш, трябва да се омъжиш за някого“ – и пак повтаря въпроса: кой е Одисей? Тогава Одисей казва – ти си много настоятелна – и разказва измислената история – че той е критянин, че негов брат е еди-кой си, и че той като най-малък брат не е воювал в Троя, но е присъствал на посещението на Одисей на Крит.
Пенелопа плаче, защото ето тук има един човек, който е видял съпруга й, за когато тя нищо не знае вече 10 години, но както плаче – така е изобщо в епоса, не е само тя такава – така моментално сълзите й изсъхват и тя му казва: добре, ти казваш, че си видял Одисей, но аз ще те изпитам. В епоса всички се изпитват – за да се направи нещо, трябва да е сигурно. И го изпитва как е бил облечен – и разбира се, Одисей разказва с най-големи подробности – какъв е бил неговият плащ. Епосът много обича да прави такива описания, не само това казва, казва кои са били слугите и прочие, от което Пенелопа е убедена, тя му е дала дрехата – и тогава тя взима решение, че той трябва да остане в дома и като остане в дома, заедно да чакат Одисей, който обаче – казва тя със сигурност – няма да се върне – нито Одисей ще се върне, нито той ще те дари, за да можеш да си отидеш един ден, а и ти ще останеш тук.
Това е първата част на разговора. Като резултат от първата част на разговора и това, че Пенелопа има пред очите си сигурен човек, тя предлага да му се умият краката и да му се стъкми ложе и той да яде с всички на обща трапеза. Символично силно действие на свързване на човека с дома – Одисей, господарят на дома, се свързва с дома. Разбира се, по начина на епическото говорене, той казва: „абе, няма какво да лягам на меко ложе, аз съм свикнал да спя на земята и не искам който и да е да ми умие краката – нека някоя мъдра старица да го направи“. Пенелопа казва – „има такава мъдра старица, ето я тук Евриклея, тази, която е отгледала Одисей. Одисей няма какво да направи, Евриклея веднага казва колко лошо е, че Одисей го няма и колко лошо станало с него, защото той ето какви жертви пренасял, а ето какво боговете направили, но прави и забележката, че никога не е виждала човек, който да прилича повече на Одисей.
Пенелопа не познава Одисей външно, Евриклея го познава – нормално е, защото в античен план майката не познава така добре детето, както и бащата не познава така добре момчето, за детето се грижат робини, а за момчето – други мъже – момчето излиза, възпитава се навън от вкъщи. Антична форма на отношение. Но така или иначе, Одисей й отговаря веднага, че приликата е случайна, и други са казвали, че той прилича на Одисей. Тогава тя веднага отива, взима топла вода, започва да го мие и в момента, в който го мие – достига до белега. Изведнъж текстът спира. И от 394 до 466 стих се излага историята на белега – един друг разказ от ранните години на Одисей – много на място, защото така се прави един вид биография на Одисей. След това в 467 стих отново се показва умиването – втора част – кракът тупва, а тя се опитва да се обърне към Пенелопа, за да й каже, че това е Одисей, обаче, разбира се, Атина грижовно замъглява и отправя погледа на Пенелопа в друга посока, а пък Одисей хваща за гушата своята кърмачка и казва: майко, много те обичам, обаче само да си гъкнала, да си казала – ще се свърши с тебе – и разбира се, Евриклея много спокойно отговаря, че той няма от какво да се страхува, че щом той смята, че трябва да се пази тайна, тя няма да каже на Пенелопа, и дори е готова да му помогне – да му посочи кои от слугините са лоши, когато реши да ги наказва.
Пак по епически начин на говорене, когато някой каже, предложи нещо – казано на семиотичен език – на езика на видовете действия в речта – който говори перлокативно, че – ще направя еди-какво си в бъдеще – Одисей отговаря – „не, ти това не прави, аз ще ги позная по очите, ти само не казвай на Пенелопа“. Жената, понеже водата се е разплискала, излиза и донася нова вода и измива краката на Одисей. Одисей си дръпва стола към огъня, затова защото се е отдалечил, за да не се вижда – той се сеща за белега.
Втора част на разговора, който е по-кратък. Пенелопа първо казва проблема си. Тя е слязла не само за да се запознае с Одисей. Едно от най-трудните неща при следенето на текстовете – това са тези двусмислия, които се получават от натрупването на различни задачи. Освен да се запознае с него, тя е слязла, за да му зададе един въпрос – как да постъпи, затова защото тя се колебае. Колебаенето в „Илиада“ и в „Одисея“ е много ясно, кристално ясно – колебаене между едно и друго. Разказът на Пенелопа, евентуалният разказ на съвременните писателки сигурно няма да ми хареса, та разказът на Пенелопа е този: Телемах е пораснал, Одисей го няма, домът трябва да получи господар, тя пречи в дома, домът да получи господар в лицето на Телемах. Затова тя трябва най-накрая да се омъжи. И понеже трябва да се омъжи, решила е да направи това състезание със секирите, през които женихите да прекарат стрела – така както единствен Одисей може. И в тази връзка разказва свой сън, как сънувала, че в двора дошъл ястреб, или орел, който изпотръшкал всички гъски и как тя, като видяла, че гъските са избити, започнала да плаче, но орелът се върнал и й казал с човешки глас: „е, не плачи – това показва само, че Одисей ще се върне и ще избие женихите“. Одисей казва: „много правилно е казал и ти направи така“. Тя казва – „абе ще направя така, ама има два вида сънища – едните минават през еди-каква си порта, а другите минават през еди-каква си порта – този сън сигурно минава през портата от слонова кост и е лъжовен, но въпреки това аз ще уредя това състезание.“.
Значи, запознават се, говорят, но целта е да се достигне до това състезание. И, значи, текстът представя действие и в същото време бави достигането до тези действия – като представя тези разговори, в които разговори сегашният момент на това, което става в Итака, се разпростира в бъдещи и минали ситуации – това разпростиране в бъдещи и минали ситуации, в друг вид дискурс, затова защото има един дискурс просто на събитията, които разказващият Омир ги казва набързо. В тези техни диалози и по-дълги части монолози има други ситуации, в които – като че ли текстът би могъл да протече по друг начин. Това прави голямата литература.
Голямата литература представя един конкретен свят и едно конкретно нещо в тази среда, но в същото време ни казва, че светът се състои от много среди и от много ситуации, от които биха могли да потекат други наративни реки – което е и голямото удоволствие на художествената литература, когато, разбира се, сме свикнали да четем такава литература. Защо? Затова защото, като практически същества, ние сме принудени да се движим по определени места и да общуваме с определени хора – а този текст показва, че светът не е определени места, има такива силни места, които са много силно представителни, както домът на Одисей, но светът е много места, на които много места могат да се породят много ситуации, и че сега като има една главна нарация, в която става така и така, постоянно се набелязват други нарации.
И така – три големи момента – сваляне на оръжие, почистване на залата, разговор, в който има умиване на Одисей, което не е отделно действие, защото то е знак за оставането на Одисей тук. Имаме постигане. И сега – централният въпрос за повествованието и разказа. Това, че имаме повествование тук, е ясно. Три момента, в които има по-малки подмоменти в ясен естествен ред. Цялата „Одисея“ представлява едно такова дълго протичане. Тогава, когато ние имаме повествование и четем с парадигмата на повествованието, ние наблюдаваме ред от случвания – в този ред от случвания обаче – понеже случването не е просто случване отвън – ето да кажем сънят на Пенелопа, като че ли е малък разказ, едно повествование, да: гъските са кълвели на двора, изведнъж е дошъл ястреб – изтръшкал ги е и отлетял. Това е едно външно събитие с първо, второ и трето. Такива са древните текстове.
Текстовете трудно допускат да няма смисъл. И разбира се – има смисъл: връща се ястребът и казва какъв е смисълът. Не просто ястреб е натръшкал гъските, а това е знак за нещо, което ще се случи – така Одисей ще натръшка женихите в мегарона, по същия начин. Грижата за смисъла е мигновена. Е, горе-долу тя е такава същата, когато ние сънуваме нещо. Не го оставяме на мира, докато не решим какво то точно означава. Почти не срещам хора, които да казват – сънувах еди-какво си, то може би значи това – първо, след това може би значи това – второ, може би не значи абсолютно нищо. Винаги, когато сънуваме нещо, сме склонни да кажем какво то означава. Смисълът е важен.
И така – имаме ред от случвания. Между тези случвания има такива, които имат събитиен характер. Има случвания, които нямат никакъв събитиен характер, има случвания, които имат. Земетресението в Чили има събитиен характер, защото то може да се случи навсякъде и е свързано с едно примерно нещо, което е ценно в човешката среда – самият човешки живот. Иначе, ако гледат богове – е, няма значение, разбира се, и много хора реагират като богове – ударило ги е там, но да не дойде и тук. Възможна е такава реакция – но има случвания, които веднага са с примерен характер. И имаме в текста на „Одисея“ такива случвания и действия-противодействия, които показват белега на сюжета: Меланто иска да изгони Одисей, Пенелопа казва – „не, да остане тук“. В това нещо Одисей постига. Второ – когато те започват да приказват, тя казва да му се измият краката, добре, ще му се измият краката, но Евриклея го познава – страхотна опасност да бъде познат, а той е решил, че няма да бъде познат от Пенелопа предварително. Ясно ни е защо – защото жените са неуправляеми, ще се разпищи и ще развали цялата работа. Не че Пенелопа е такава, напротив – тя е съвсем изградена като самия Одисей. Обаче ние не сме в един свят, в който, така да се каже – нещата са чудесно свързани. Нямаме такова нещо. От една страна – тя е хитра и сигурно няма да се разпищи, но, от друга страна, е жена. Затова той не иска да бъде познат от нея. И той успява да не бъде познат от нея – Атина му помага, което означава, че това е важно да не бъде познат – постига и по тази линия. Постига и по трета линия – трети малък разказ – Пенелопа много се колебае дали да устроят това състезание, е – много се колебае, обаче ще го устрои, и то ще го устрои, независимо че не разбира съня си по този начин – пак постига Одисей.
Следователно имаме белезите на три малки разказа в тази песен, които са вариация на много големия разказ на цялата „Одисея“. Кой е този разказ на цялата „Одисея“? Кой е този разказ: дом без господар, господар без дом, нарушен благополучен ред. Човекът може да бъде благополучен, ако е господар на дом и ако е свързан с този дом, защото дом не означава това, което означава при нас. Става въпрос за друг дом – дом, който е свързан с имот, с мазета, със земя, с ядене, със страна, която се управлява, с хора, които по един много сложен интимен начин са закачени за този господар. В този смисъл господарят Одисей не е човекът Одисей, към който ние като съвременни хора се хвърляме и започваме да му се радваме на качествата – и да казваме, че е такъв, и такъв, и такъв – прекрасен, защото имаме идеал, че ако срещнем един такъв човек – много ще му се радваме.
Господарят Одисей има първа закаченост за него, наречена Телемах, който участва в неговия субект на господар. Не може да бъдеш господар, а пък да нямаш син, който ще те наследи. Днес ние се радваме на своите синове по друг начин. Не е това тук. Телемах е закачен за Одисей, Пенелопа е закачена за Одисей. Одисей не е сам, а той е плюс Телемах, плюс Пенелопа, плюс Лаерт, който е плюс Автолик, който е плюс неговата съпруга, който е плюс Хермес, на който той принася жертва, и Одисей, който е плюс Атина, която се грижи за него. Човекът в този епически свят не е сам по себе си. Това „сам по себе си“ е първо – наследство от автомизацията в комунистическо време, срещу която автомизация се борихме в тогавашната идеология, второ – по линията на европейската култура, която цени отделния човек. Няма такова нещо тук – Одисей е самостоятелен, но той е закачен за всички други, закачен е за дружината си, за добрите слуги, за всички.
Това, което е идеал на съвременния свят, е да развием такъв ум, че да можем да направим хубаво съждение или хубава емоция, която е свързана с това как да се идентифицирам като „аз, този човек“, който в същото време се идентифицира в различни колективи – аз съм този човек, обаче съм свързан с тези и тези хора, които ми дават не знам какви си качества – и съм нещо голямо, което постоянно получава сила от другите, с които е свързан. Това можем да правим като емоция, ако човек е умен, може да го направи като твърдение, макар че не е никак лесно да се направи убедително твърдение. Тези хора го имат в този модел за свят. Само че в този модел за свят не е възможно Евмей да каже – „Одисее, аз съм ти равен.“. Днес обаче ние сме равни като личности, обаче има и неравенства, които са налице – неравенства по възраст, неравенства по знание, неравенства по много други неща. Работата не е в равенството изобщо и в наличностите, а в постоянното модулно изработване на формула – било на равенство, било на неравенство, което работи. Затова защото сме постоянно в проблемни ситуации, които искат локални, местни неравенства сега и тук. Въпросът е не в неравенството изобщо, не в едно такова съсловно неравенство, при което някои по принцип стоят високо, а в модулно сменяне на равенства и неравенства. Само тогава може да има една дейност успех.
Одисей е всички тези. Той е един ставащ и нарастващ субект – както ставащо и нарастващо място е неговият дом-родина. Неговият дом е символичен голям дом на много хора, които се движат и които са постоянно там, постоянно са поотделно, но са свързани с него. В този смисъл той е голям герой-господар, за който може да има много дълга история. Дългата история е история на това сложно идентифициране, което изисква дълга нарация и много ситуации на разговори. Така че, когато имаме едно голямо повествование, както имаме в „Одисея“, един голям разказ – те по някакъв начин не са съгласувани. Ние обаче мислим, че онова, което е хубаво, е съгласувано. Онова, което е хубаво, е направено от единия до другия край – една затворена система на пълна съгласуваност – нещата обаче са точно обратното. Това е една отворена система, в която имаме такова съгласуване, което е някаква степен на несъгласуване и измъкване. Повествованието е интересно и дълго, сюжетът е в него, но в същото време то е една друга проекция. Цялото произведение е изпълнено с места, които искат да бъдат самостоятелни, и са самостоятелни, и могат да бъдат самостоятелни.
Реторичното представяне е винаги осъдено на неуспех, защото ето сега – аз съм отсам, говоря ви, говоря по този реторичен начин – убеждавам ви, значи ви убеждавам в нещо ценно. Ужас. В момента, в който ви убеждавам в нещо ценно, ви предлагам готов смисъл. Друг ужас. На живи хора – готов смисъл не може да бъде предложен. Затова защото този момент ще свърши съвсем след малко и ще излезете, ще влезете в друга ситуация и в друго протичане, в което ще заработят вашите механизми за произвеждане на смисъл и ще кажете: „Абе много е убедителен проф. Богданов, обаче…“. Толкоз. Разбирате – времето може да се структурира по много начини и навиците ни да го структурираме по много начини не могат да отпаднат. Затова и живият човек е непременно някаква система за произвеждане на смисъл, която той може да използва така, че да се разболее – но така или иначе, ние сме изправени пред различни форми на правене на значения и на смисъл. Това, което аз ви представям, има историческа форма – тази историческа форма аз постоянно реторично придърпвам и постоянно ви казвам едно нещо, в което трябва да се съмнявате. Няма разлика между античния човек и съвременния – аз казвам това, за да ви накарам да четете, а не за да ви кажа, че това е истината. Това не е вярно – светът е дълъг, в света има голяма маса от механизми за произвеждане на смисъл. Самата литература гъмжи от такива различни механизми. И един от съвременните механизми е да се унищожи тази идеологическа система на радостно благополучие, която ни казва – „абе, вижте какво, сега не може всички да бъдат хора“. Има съвременни политици, които това казват – „абе, чакайте сега, прекалявате – ние сме по-така…“ Знаем, че сте по-така.
Да, обаче едно от нещата, които прави съвременният свят, е да разруши възможността за това щастливо решаване на всички проблеми без остатъчност. Ние знаем от собствения си живот – че напротив – това не е възможно, затова има нужда от друга литература, литература, която на първото основно нещо, към което посяга – това е разказът със сюжет. И особено разказът със сюжет с такава формула: нарушено благополучие, и възстановено, или неможещо да се възстанови – ако ще се прави трагедия, или възстановимо само в някаква степен. Не – съвременната литература посегна върху едно нещо, което ни харесва. В съвременния литературен текст всъщност не може да се разказва и когато един автор реши да разказва, той предпочита това, което разказва, да го разказва един герой и след това друг герой да го разкаже по друг начин – за да покаже неговата нестабилност. Пълно е със съвременни прекрасни филми и книги, които не допускат разказът да бъде представен обективно. И затова фактически, разказването на нещо, което се е случило – бързо се превръща във вътрешно разсъждаване, което се смесва с разказването. Това е един силен съвременен стил, който на мен ми харесва, защото все пак живея в съвременна среда и знам от опита си, че никого в нищо не можеш да убедиш, затова защото той има свой механизъм за правене на смисъл и този механизъм не може да му бъде отнет. Не можеш да отидеш и да му кажеш – „абе, сега ти защо си толкова нещастен, нищо лошо не ти се е случило, фактически си щастлив“. Не можеш да кажеш това нещо, това е безотговорно, няма такава система, която да предложи това. Затова, четейки тази литература, която е една голяма официална литература, слушана по време на празници – да знаем, че ние живеем в друга среда, в която по друг начин произвеждаме смисъл – съвсем различен. Всеки си има символна система, по която произвежда смисъл.
***
Това, което ни интересува всички, е доброто съществуване. Разказът е един много особен гъвкав механизъм, който представя доброто съществуване веднъж като нарушено – античният разказ – и второ, като опит нарушеното да се поправи. И съвременният свят, който е свят на много особено модулно умножаване на субектите, които построяват свой свят, защото по този модулен начин се явяват възможности за много светове, които влизат в отношение един с друг и вероятността – някой от тези много – да направи добро построение, е голяма. Демокрацията и равенството, многоличностността на съвременната среда е именно с тази модулна цел. Това е и пазарната икономика. Едно усилване на системата.
В съвременната наука – едно основно понятие, което не е влезнало в нашата хуманитарна наука, и трудно ще влезе, ние сме консервативни – това е: „сложна адаптивна система“. Човешкото същество, всички биологични същества са сложни адаптивни системи. Човешкото същество като сложна адаптивна система – тяло и прочие – създава около себе си втора, помощна сложна адаптивна система – наречена – култура, която създава трета, наречена – свят, в която влиза и човешкият свят и природният свят, и фактически се бори за по-голяма трайност. Дано и ние да бъдем трайни, обаче не става въпрос само за тази крайност – а за трайност на страни, трайност на земя, трайност на природа, а пък и трайност на Вселена. Защото Вселената нали имала начало, ще има и край, следователно човекът е изправен като едно такова разширяващо се същество по същия начин, както Одисей се разширява. Сложна адаптивна система означава сложна система, която постоянно се променя и се свързва в други единици. Това свързване в други единици може да бъде на много ниско равнище – например някой отива да живее в Америка, усилва се, идва тук и казва: „Професор Богданов, какви са тези глупости, усилете се по друг начин“, а аз отвръщам: „Късно ми е вече, не мога да се усилвам“ – всички се усилваме обаче. Някой чете определени книги и прави определени неща – усилва се, а това усилване на човешкото същество говори именно за тази сложна адаптивна система. Нашите когнитивисти нямате представа как ще ни погледнат – „…нищо не знаят за мозъка.“ Не знаем, мозъкът е основен инструмент на тази сложна адаптивна система.
Самата 19-та песен и външно има разказ със сюжет – Одисей е дошъл уж да разговаря, но всъщност върши работа. Подготвя онова, което ще стане, и онова, в което ще има действие. Вътре имаме сюжет, само че този сюжет е по някакъв начин малък, защото е за един нестабилен герой, който не може да има голяма история и неговата история е криволичеща. Тя е криволичещата история на един относителен герой – Евмей. Да, виждаме разказа, но белег за разказ – имаме голям разказ, който е модел. Докато ние в съвременния свят говорим за измъкване от този модел и можем ли да се измъкнем. Това което казахме – всички живеем с идеята за добър живот – но дали това е вярно? В момента, в който ние смятаме, че нашият живот не е качествен, значи има идея за добър живот, иначе не бихме припознали нашия живот като некачествен. Всички се занимаваме с такива сравнения.
Бел. ред: На 5 август 2026 г. се навършват десет години от смъртта на проф. Богдан Богданов. По този повод публикуваме неговата лекция, посветена на тълкуването на XIX песен от „Одисея“ на Омир. Текстът се представя без редакторска намеса – във вида, в който е записан по време на неговия семинар, проведен на 18 март 2010 г. Лекцията е част от семинарите на проф. Богдан Богданов в Нов български университет. Всички лекции от семинарите на проф. Богдан Богданов в периода от 2009 до 2011 г. са публикувани в томовете – „Семинари. Литература, текст и разбиране (2009–2010). Том 1“ (2018) и „Семинари: Платоновият „Федон“ (2010–2011). Том 2“ (2019), издадени от Нов български университет.
