Списание „Проблеми на изкуството“ има повече от половин век история. Как определяте неговата роля днес? Само научно издание ли е, или има мисия да влияе върху развитието на българското изкуствознание?
Сигурна съм, че няма изкуствовед, който да не е прелиствал страниците на списание „Проблеми на изкуството“. Първият му брой е отпечатан през 1968 г. Оттогава много неща в нашето изкуствознание са се променили, но не и фактът, че всеки студент, докторант, автор на научно изследване или дори само любител на изобразителното изкуство, киното и театъра, неведнъж е прекрачвал прага на библиотеката, търсейки определен брой, статия, автор или изображение, публикувано днес или преди близо шест десетилетия. Списанието предлага не само разказ за развитието на художествената ни култура от Античността до наши дни. То е и своеобразен пазител на историята на българското изкуствознание и на приноса на учените, изградили основите на тази дисциплина, нашите преподаватели, на които дължим много: Атанас Божков, Иван Маразов, Незабравка Иванова, Виолета Василчина, Чавдар Попов, Елка Бакалова, Бисерка Пенкова, Красимира Коева, са само някои от авторите, свързани със списанието. Техните неостаряващи текстове ще останат образец за научна работа. С колкото и сериозни трудности да се е сблъсквало изданието през годините, то не е прекъсвало своята дейност дори и в най-трудния период на прехода. Винаги четири книжки в годината. И все още – на хартия! Това, което със сигурност списанието трябва да продължи да следва, е поддържането на високия стандарт на публикуваните материали, защото всички сме свидетели на това колко компромиси се допускат в изследванията, посветени на изкуството днес. Много бих искала да поработим върху достъпността на богатия ни архив – надявам се скоро всички броеве до 2000 г. да бъдат качени на сайта на Института за изследване на изкуствата и с няколко клика да достигат до всеки, който има интерес към тях.
Кои са най-сериозните проблеми, които виждате в съвременните научни публикации по история и теория на изкуството? Какво най-често липсва на авторите?
Бих откроила два съществени проблема. На първо място, това е отсъствието на колегиална етика. Основна част от работата ни като изследователи е да познаваме и анализираме съществуващите научни трудове по определен въпрос. Оставам с впечатлението, че никой не обяснява на студентите и докторантите смисъла на цитирането. Ние сме свързани в една обща професионална мрежа и всеки от нас трябва да намери своето място в нея, да включи себе си така, че да не прекъсва нишките, а да ги обогати. Това е чест и отговорност. Вторият проблем е свързан с липсата на собствени приноси, интерпретации и хипотези. Разбира се, освен задълбочена подготовка декларирането на позиция изисква смелост, а смелостта не е присъща на всеки. И все пак повтарянето на вече формулирани идеи (често дори без да се посочва първоизточникът им) не е достатъчно. Нужен е собствен подход – аналитичен, но и критичен; съвременен, но и с уважение към всичко вече постигнато.
Има ли теми, периоди или художници, които българската наука продължава да подценява или избягва? Ако да, защо според Вас?
Не мисля, че има такива теми или автори, по-скоро и в научните изследвания съществува мода, както във всичко останало. Тъкмо обратното – в списанието приветстваме статии, посветени на нетрадиционни, малко познати и нехарактерни за класическото изкуствознание, кинознание или театрознание проучвания, но за съжаление такива пристигат изключително рядко. Коренът на всичко отново е в подготовката на студентите. Ако те са мотивирани да експериментират и да се впускат в анализи на недостатъчно проучени явления в нашето изкуство, вероятно ще развият този нюх към различното, който впоследствие ще ги отличава от всички останали. В историята на българското изкуство има още толкова много теми, автори и проблеми, които все още очакват своите „откриватели“.
Как оценявате състоянието на художествената критика в България? Има ли днес достатъчно независима и професионална критическа среда, която да съпътства художествения живот?
Разбира се, че няма! Критиката у нас почти напълно отсъства и основната причина за това са обвързаностите, в които всички сме се оплели – лични, професионални, политически… Истинският критик трябва да е материално независим. А това трудно се постига в нашата действителност, особено в изкуствоведските среди. И все пак, ако на критиката у нас се гледаше с респект, както би следвало да бъде, ако се сравняваме с другите европейски страни и Америка, най-вероятно щеше да има повече опити за изява в тази област. За жалост тук действителността е по-различна. Времето обаче е доказало недвусмислено, че след години онова, което ни дава представа за отдавна приключила експозиция, наред с документалните свидетелства, са написаните и отпечатани текстове, анализиращи представеното. Така че, харесва ли ни, или не, работата на критика остава изключително отговорна и нужна.
Подготвят ли университетите ново поколение изкуствоведи, способни не само да правят научни изследвания, но и да участват активно в публичния дебат за изкуството?
Не бих искала да вярвам, че има ново и старо поколение изкуствоведи. Изкуствоведите и сега, и преди половин век би следвало да имат една и съща непоклатимо здрава основа, върху която да градят професионалното си развитие с необходимото самочувствие. Не можеш да участваш в дебат за съвременното изкуство, ако не си запознат с периодите, които го предхождат. Това, което липсва на студентите днес (като оставим настрана сериозната теоретична подготовка), е работа на „терен“, която дава съвсем различен опит от лекциите в университета. Галерии, музеи, частни колекции, редколегии на научни издания, електронни медии – необходими са практики, които в действителност отсъстват от съвременните учебни програми. А именно те помагат за създаването на ценни контакти и реална самооценка. Как може един млад специалист да бъде активен в публичния дебат за изкуството, ако няма пряк досег с действителните измерения на професията, не е видял от първо лице проблемите, с които институциите и свободните артисти се сблъскват, не е усетил разочарованието от несъстоялите се културни реформи у нас?
Какво бихте променили в системата за научно публикуване и оценяване, ако имахте тази възможност?
Критичността и безкомпромисността. На всички – на авторите към собствените си текстове, на редакторите към получените материали, на рецензентите към изпратените за оценка статии. Подготвянето на качествен материал, оформен според изискванията на съответното издание, е освен всичко друго и демонстрация на уважение към редакционния екип и съответната институция. Струва ми се, че в областта на изкуствата авторите са особено чувствителни и трудно понасят редакторската намеса. А страничният поглед е особено важен – и за пишещите, и за изданията – когато е аргументиран, градивен и смислен, дори да е твърде суров. Всеки, който е работил с чуждестранни издания, знае, че там критиката е в пъти по-сериозна, както и изискванията, които задължително трябва да бъдат спазвани без каквито и да е извинения. Тук стигаме до „досадното“ според мнозина, но изключително съществено условие за публикуването на научен текст – необходимостта от съобразяването с редица строги правила. Често именно те се превръщат в непреодолимо препятствие.
Каква е отговорността на научните издания към обществения разговор за културата? Трябва ли те да бъдат активен участник в него, или основната им задача е единствено да публикуват научни изследвания?
Научните издания функционират на съвсем различни обороти – за да бъде написан и публикуван един сериозен текст, са необходими поне шест месеца, а понякога дори година. Това не означава, че в тях не са отразени актуалните проблеми – обществени, професионални, научни, които преживяваме всички „тук“ и „сега“. Всеки текст неминуемо е плод на ситуацията, в която е създаден. И все пак отраженията са косвени, многопластови, разнопосочни. Онова, за което трябва да имат усет изследователите, е да уловят същественото, открояващото се на фона на всички ежедневни събития, дискусии и нововъведения. Без съмнение това би било значително по-лесно, ако изкуствоведите владеят и двата езика – този на задълбочените изследвания и този на оперативната критика. Но темповете им са коренно различни и преминаването от единия към другия се оказва сериозно предизвикателство.
Ако трябва да посочите един проблем, който българското изкуствознание трябва да реши през следващите десет години, кой би бил той и защо?
Категорично мисля, че това е образованието! Не е тайна, че студентите у нас от години не получават цялостна представа за историята на изкуството – от Античността до съвременността. Смятам тази липса за голям проблем, тъй като единствено проследяването на причинно-следствените връзки между отделните етапи осигурява онази подготовка, която би следвало да има един изкуствовед. Дори и да е специалист в конкретна област, той трябва да познава цялостната история на изкуството, и то не толкова фактологично (днес намирането на факти не представлява трудност), колкото философски, исторически и естетически. Знанието дава увереност и самочувствие. Истинско, обосновано самочувствие. А то е нужно, за да може младият изследовател да заяви авторската си позиция, да защити определена кауза. Твърдо вярвам, че студентите преди всичко трябва да припознаят себе си като изкуствоведи и чак след това да решат дали ще бъдат критици, куратори, теоретици или преподаватели. И още нещо. Писането! То е в основата на нашата професия и не бива да остава на заден план.
